Wonderland

Изненади

2008-01-08T08:14:00.000+02:00

Протягане в леглото. Душ, кафе и разходка до офиса. Ставам приблизително два-три часа преди работа, за да имам време да се шляя. Както си се разхождах обаче ме осени една според мен гениална идея. Ще направя щастлив един човек. Надявам се. Имам месец и половина, за да организирам всичко, да го изпипам до най-дребния детайл, да пресметна и премисля всички пречки и да ги отстраня. Усетих как ми поникват крила от щастие. От еуфория. Обичам тайните планове за изненади. Пълни са с приятно напрежение, очакване, нетърпение и затаен дъх. И най-накрая когато видиш резултата! До тоя момент не съм изпитала нещо по-приятно от това.
За Коледа беше същото. В интерес на истината подозирам, че точно поради тая причина така го обичам тоя празник. Заради изненадите, които подготвям.
Около 25 Ноември миналата година, сутринта:
Джо: - Ало, к'во правиш Веско! В магазина! Какво има тоя път? Еееее, нали миналата седмица купих другата, сега малко пари освен да спестя! Айде, следващия път ще я взема!
Един час по-късно:
Аз: - Веско, още ли си в магазина!
Веско: - А, да, отидох за кафе само и се връщам, при т'ва намаление няма да изляза от там в близката една седмица!
Аз: - Чудесно!
Веско: - Очаквах да ми звъннеш!
Аз: - Взимай я тогава, утре ще се видим да направим размяната!
Цялата работа е там, че Жоро от известно време стана страстен рибар. Зиморничав е, мрази ранното ставане, но съм сигурна, че ако му се обадят някоя зимна сутрин, в 4 часа сутринта и му кажат: "Хайде на риба, Джо", би скочил на секундата.
По тоя начин аз се сдобих с последната въдица, която той не притежаваше и започнах да обмислям как точно да му я подаря. Първо реших да купя някой дребен невзрачен подарък, да се разочарова малко и след това триумфално да извадя Нея. Тоя план обаче отпадна, тъй като включваше и някаква негативна емоция, което в никакъв случай не можеше да влезе в моя план.
Трудно изчаках до 24 Декември. На два пъти едва не се изкуших да му я покажа, но устисках. И в оная вечер, онова усещане отново ме обзе. Видях радостта му, разтеглих най-широката усмивка на лицето си и се почувствах най-щастливия човек на света.
До следващия път!

Преди

2008-01-06T19:20:00.000+02:00

Влезнах да се къпя. Неделя вечер. Класика. Никакво налягане, никаква топла вода, която да те сгрее след тоя мразовит ден. Отдавна не ми се беше случвало такова нещо. Върнах се толкова назад. По времето когато вечер гледахме телевизия само около час, защото имаше режим на тока, а капацитетът на нашия акумулатор явно не беше особено голям. Свещи и вечеря, приглушени разговори, смеха на съседа, вечно контузен палец на крака, и по леглата. Странно, но ми липсва. Всяко нещо и всеки изживян момент, който е отминал, в даден миг ми липсват. Уж разбирам, уж оценявам, но не е достатъчно. Колко пъти съм гледала филми, в които е написано с големи червени букви "Няма нищо вечно"! Колко пъти съм сънувала, че губя любим човек, будела съм се обляна в сълзи и съм се заричала! Колко пъти ми се е случвало някой да напусне живота ми, след което да разбера колко е бил важен за мене! Уж съм момиче, което си взима поука, което не оставя моментите да се нижат все едно нищо не се случва. Гледам или много назад или твърде надалеч. Да!
Не оценявам фактът, че в момента имам ток, липсват ми свещите.
Не оценявам хората, които ме заобикалят, сега търся самота.
Не оценявам свободата, която е около мен, иска ми се да е по-различна.
Не оценявам снега, ходи ми се на плаж. На плажа пък ми се карат ски в планината.
Не оценявам и едночасовата ми почивка в работата, вижда ми се малка.
Понякога ми е твърде спокойно, а мразя скандалите.
Не виждам добре, но не се и грижа за очите си.
Излезнах от хладната баня с мисълта да открия един специален чифт чорапи. Пухкави, топли, любими чорапи, които обувам два пъти годишно. Нямаше ги!

Sense

2007-12-27T16:04:00.000+02:00

Първото нещо, което забелязвам са ръцете ти. Гледам в очите, гледам в устните, в походката, в движенията ти. Най-издайническата част от тялото ти са ръцете. Ръцете, който ще държат лицето ми докато плача и се смея шумно, ръцете, който ще ме придърпват към теб за следващия танц, ръцете, който ще докосват тялото и душата ми. Тях виждам и по тях те съдя.
Цветът на очите ти няма значение. Цветовете не са важни.
Нужна ми е форма, по която да вървят пръстите ми нощем. Извивка, която ще намеря някоя вечер и ще знам къде се крие моето съкровище. И ще се връщам там всеки път.
Ще видя ръцете ти. Може би са малко груби, но пък са стабилни. Може би са малко хладни, но ще потушават огъня в лицето ми. Биха могли да поберат точно толкова вода, колкото ми е необходима, за да утоля жаждата си. Биха могли да вдъхнат живот. Биха могли да го отнемат.
Биха могли да ме обгърнат цялата. Биха могли да ме отблъснат.
Твоите ръце.

Internal

2007-12-20T14:56:00.000+02:00

Ежедневно провеждам разговори с хиляди хора. На ум. Някой ми казва нещо, а аз след това му отговарям, без той да е разбрал. Седя си самичка и провеждам въображаемите си диалози с реални хора. Днес шефът ми постъпи като мижитурка и изчезна. Веднага реших, че като се върне ще му кажа какво мисля за постъпките му, проведох си отново разговора в главата и съм сигурна, че в момента, в който той се появи, вече ще ми е все тая какво е направил. Аз ще съм изляла гнева си без той да е усетил това, след което ще ми стане напълно безразлично какво прави и какво не. Понякога ме е яд, че така лесно ми минава всяко недоволство към хората. Иска ми се да кажа онова, което съм мислила и все пак вече ядът ми не прилича на яд. По-скоро на досада. Като муха, която прогонваш с ръка, след което забравяш за нея.

Иска ми се да съм по-сурова и по-пряма, но явно тея черти не присъстват в гените ми. Иска ми се когато ме засегнат, да отворя уста като на лъв, да ревна както е по филмите на Metro Goldwyn Mayer и да не спра докато не издухам виновникът за моята тъга. Такъв феномен при мен обаче никога не се е случвал. Не успявам да се променя, или ако успея то тая промяна е изключително краткотрайна. За миг съм друга и след това съм отново аз. А така ми се иска.

Fears

2007-12-13T10:01:00.000+02:00

Казват, че децата се раждат със плач във очите, с крясък. Това е сигнал, че всичко е наред, че на пръв поглед са здрави и готови за живота. Децата обаче реално нямат сълзи два месеца след като се появят на тоя тъй прекрасен свят. Раждат се само със вик, надявам се на радост. След това започват да плачат когато са гладни или пък жадни, когато те няма за дълго, когато ги оставяш за кратко, когато някъде из тялото и душата им се появи някаква незадоволена нужда. Така продължават и след това. Когато пораснат. Плачат когато нещо им липсва, но вече не на тялото, а на сърцето. Странно нещо са сълзите. Появяват се когато най-малко ги очакваш или когато се чувстваш безсилен. Когато душата ти няма повече варианти за бягство. Когато си натрупал толкова много вътре в себе си, че няма място и за капчица емоция повече, за нито една дума или пък движение. И плачеш. Докато ти олекне, докато се спасиш. Тея малки капки се стичат по бузите ти и усещаш как се освобождава пространство, понякога боли, понякога мислиш, че ще е трудно да спреш.

Мисли, емоции, действия. След това един момент и нещо застава в гърлото ти и не можеш да дишаш. Погледът ти се рее, мозъкът престава да мисли, тялото се сковава, сърцето ти се свива и се появяват малки прозрачни капки в очите ти. Понякога от радост дори. Но винаги с много емоция. Заредени до пръсване.

B263

2007-12-07T08:42:00.000+02:00

В 9.15 сутринта застанах пред една машинка с бутони A, B и C, които бутони ти пускаха пореден номер, с който евентуално би могъл да си заплатиш услугите на КАТ. В 9.15 сутринта изтеглих числото 263. Късметлийското ми число. Винаги съм подозирала, че то ще ми донесе невероятен късмет,въпреки че към 11.30 вече имах основания за съмнение в тоя факт. Разходих се на студа, пих кафе, пих сок, пих второ кафе, но когато чакаш времето тече със скоростта на опашка за хляб преди Коледа, или за козунаци преди Великден. Седнах пред огромното табло отброяващо цифра след цифра, а точно до него - един голям екран, показващ множество катастрофи, жертви от катастрофи, операции при катастрофи и всичко свързано с катастрофите. Доста черногледа работа, ако ме питате, въпреки, че някои от произшествията признавам, предизвикаха смеха ми. Неуместно. Чаках час, чаках два и докато чакам пред мен се озова някакво русо момиче. До тоя момент други момичета в "просторната" зала на КАТ не бях забелязала. Мъжко царство. До 12 часа, когато все пак таблото замръзна на B263, преброих точно 20 жени. На 300 акта, 20 жени. Едно съмнение започна да се прокарва в главата ми. Съмнение, което вече имаше достатъчно солидни доказателства, за да мога да го обявя за факт. Жените са по-добри шофьорки! Колкото и да са разсеяни, колкото и да са мудни, колкото и да са несъобразителни и бавно реагиращи, те са по-безопасни. Ако го разглеждаме в актове резултатът е 280 на 20 в полза на жените, което си е победа от където и да го погледне човек. Почувствах задоволство и гордост дори. Почерпих се по тоя повод с нов акумулатор и докато ми го поставяха, в сервиза дойдоха още две жени. Не стига, че правим по-малко произшествия, ами си поддържаме и колите. Феминизмът надделя значително у мен и ме заля една вълна от радост и тиха еуфория. И вече знам. Дори да ме гледат пренебрежително монтьорите когато им описвам как точно скърца колата ми, дори да ми свирят други шофьори когато правя път на камиони или рейсове, дори да ме псуват когато спирам на жълто, ще си свиркам триумфално и ще развявам гордо номер B 263.

20 дни

2007-12-04T09:47:00.001+02:00

Тази сутрин, след като се превърнах в елф заедно с Били и Мери, ме обхвана едно чудесно коледно настроение. Два са празниците, които обичам. Коледа и Великден. Три. И рождения ми ден, но съм далече от мисълта, че го честват навсякъде по света.
Харесва ми снега, шарените лампички и украсите по улиците, които си остават там до следващия празник, лудницата по магазините и целия уют на зимата точно през декември. Почти цяла седмица от тоя тъй прекрасен месец не се работи, което миналата година ме накара дори и питка за бъдни вечер да направя. Вярно малко странна, но как можех да предположа, че амонячната сода не е подходяща за месене на коледни питки.

Обичам да подарявам разни специални неща на любимите ми хора, често фалирам, но пък удоволствието ми няма цена.
Вярно е, че Коледа крие и известни рискове.
Ако постиш 40 дни можеш единствено да се надяваш тази година грипната епидемия да пропусне нашата чудна страна.
Мятането на орехи наляво и надясно често е опасно за сватбената ваза на родителите ти.
Преяждането е неизбежно. Препиването също.
Но какво пък, това са дребните празнични жертви, без които не може.
И така, обратното ми броене започва!

По-добрият

2007-11-29T15:05:00.000+02:00

Една мисъл ме мъчи от известно време. Гледам телевизия, чета, търся някакво опровержение или довод, но такъв не намирам. Каква е причината мъжете да са по-добри във всичко!?
От където и да го погледна тоя въпрос все един и същи отговор ми се натрапва. По-добри математици, по-добри художници, по-добри строители, по-добри писатели. Историята е пълна с хиляди гениални мъже и шепа гениални жени. Ясно е, че изявяването на жените във всяка една обществена сфера е било изключително трудно. Ясно е и, че за да успеят е било необходимо да се правят на мъже. Но дори и сега, във време в което твърдим, че половата принадлежност не е от значение, пак са по-добри. По-добри дизайнери, по-добри готвачи, по-добри гримьори или пък фризьори. Уж професии, чисто женски на пръв поглед, но пак сме си дали първото място. Дори в лексиката ни е залегнало, че жените не са предопределени за дадени професии. Хирург, папа, монарх, инженер нямат женски вариант. Често се случва женският род на дадена дума да се употребява с нарицателен смисъл.
Факт е, че близо две хилядолетия сме изпълнявали определена роля, която е трудно да бъде разчупена и променена. Факт е, че мъжете имат повече време, за да се посветят изцяло на онова за което мечтаят, че те имат способността да се откъсват от целия свят и да отдават цялата си енергия на това, което ги вълнува в момента. Но е и факт това, че действията на жените винаги са били омаловажавани.
Признавам, че това положение никога не ми е харесвало и точно поради тая причина изяждах учебниците по история и география. Напъвах се да решавам задачи със скоростта на светлината и да проумея замисъла на менделеевата таблица. Пълна загуба на време. Оказа се, че не там ми е силата, но в стремежа си да докажа, че сме еднакви, бях назубрила толкова излишни неща, че главата ми пушеше. Знам, че е по-трудно да се докажеш, по-трудно да изпъкнеш, но в крайна сметка такъв ни е пътят. Дали сме нещо на мъжете преди и сега се надявам да са достатъчно толерантни, за да ни върнат жеста обратно.
В крайна сметка не е важно кой е по-добрият. Важното е да вървим напред.

Петък вечер

2007-11-29T10:49:00.000+02:00

Петък вечер. Седях в таксито и гледах през прозореца. Седмицата беше ужасно дълга. Тегава, напрегната и напълно излишна. От понеделник така ми започна, ама кой ме кара така да се маскирам в събота. Сама съм си виновна. И той е виновен. За всичко. Повече няма! Ще се държа добре, ще пия едно от уважение и ще се прибирам да спя. Сънят е много полезен и за кожата, и за мозъка, и за очите, и за всичките ми органи. Пристигнах навреме. Той вече ме чакаше и се усмихваше широко, но аз бях решила тази вечер да съм сърдита. Ей така, за разнообразие. Понякога е толкова хубаво да те поглезят само защото си намръщена поради незнайни причини. Позволявам си го, признавам!
Свали ми гарда за 2 минути. От мойта сръдня нищо не става. Направо съм си некадърна. Обиколихме заведенията в околността. Всичките са пълни. Обиколихме ги пак, но тоя път проявихме малко нахалство. Имаме стратегия, която подозирам е много разпространена. Намърдахме се при двама непушачи и се си поръчахме обичайното. Разговорите в някой задимен бар са така приятни. Отпускащи и не мислиш за нищо. Говорите, говорите, смеете се, после пак. Обичам ги тея спокойни вечери. Разпускаш, дърдориш несвързано, гледаш го в очите и целия свят изчезва.
Два часа по-късно се отправихме към Backstage. Бях обещала и колкото и да бяхме изморени нямаше начин да се измъкнем. Две крачки навътре и ни спира някакъв безкрайно отегчен човек. Частно парти. Долу няма обхват, а съм обещала. Ами сега?!
Той: - Освен да се върнем към бара и после да си ходим, ако никой не ни потърси!
Аз: - Обещах,ще се разсърди!
Слизам за бърза проверка на обстановката. Илиян тук. Илиян там. Видях му шапката сигурна съм. Фокусирах го и на момента се стрелнах към него. Започвам забързано да обяснявам, че не ни пускат на входа, че Джо е горе и ме чака. Той ми сочи някаква мацка.
Аз: - Не сега Илиянски, после ще се запознаем.
И. - Ама, Лорче! - бута ме настойчиво
Обръщам се към момичето. Стоя и запям втренчено. Не е възможно да ми го скроят тоя номер на мене точно. Само аз мога да правя такива неща. Примигвам отново. Тя е! Лили! Прегръщах я дълго. Тая изненада цял ден се бе проваляла поради моята безпрецедентна несериозност. Деян ми бе звънял по-рано, за да ходим на вечеря. "Сори дреб, на фитнес съм". Пухи се бе опитала да ме издири, но понеже шофирах й бях затворила, след което бях забравила, че телефонът ми е звънял, че съм го затворила, и че съм си помислила да се обаждам обратно. А, за секунда да си тръгна и от тук. И после как да ми правят изненади хората. То е почти невъзможно.
И отново тежка вечер. Тежка, но невероятно приятна.

А помниш ли..

2007-11-28T13:53:00.000+02:00

Понякога се чувствам като малко дете. Хората идват при мен, разказват ми интересните си истории, а аз ги гледам учудено и си мисля колко още има да изживея. Носят ми бонбони, сокове или кафе. Питат ме как е минал weekend-ът, дали се справям с шофирането, дали някой не ми създава проблеми. И ми е хубаво! Хубаво като на дете!
Често си мисля, че да си малък е най-голямото блаженство на света. Усмихваш се широко и всеки ти връща усмивката обратно. Мотаеш се безгрижно по улиците в търсене на ново изживяване, на ново приключение. Говориш с непознати без да те мислят за някой ненормалник. Ядеш сладолед и никой не забелязва, че си омазал цялото си лице и части от косата. Рошавата ти прическа те прави чаровен. Разсеяното ти поведения спрямо света около теб те прави съзерцател. Всичко е така лесно, така възможно. И защо да не е?!
В крайна сметка възприятието е онова, което ни спира да направим невъзможното. Гордостта е тази, която ни пречи да се сдобрим в момента, в който сме се спречкали с някой. Предразсъдъците, които са ни втълпявани с години, се изправят пред нас и не успяваме да видим отвъд. Преживените болки и разочарования ни карат да се затваряме в себе си и да не допускаме никого, преди да сме го тествали обстойно. Обмисляме всяка стъпка, всяка дума, всеки жест, а първосигналните ни инстинкти ги заравяме дълбоко. Всичко става така сложно, така трудно и тромаво. Това, че разправяме как пазим детето в себе си, как играем с часове, как се плезим на непознати ни прави ужасни лицемери, защото да си дете означава да живееш за момента, да опознаваш непознати територии със затаен дъх, да приемаш предизвикателствата, които ти се предлагат и да си отворен към света, към живота и неговите широки хоризонти.
Признай си! Спомняш ли си какво е да си дете?

Откраднати моменти

2007-11-27T15:18:00.000+02:00

От известно време ми се иска да кръшна от работа. Не искам да си взимам отпуска. Не ми се ходи на почивка. Не съм нито уморена, нито отегчена. Искам просто да избягам. Да си открадна време за себе си.
Тази сутрин беше моята сутрин. Станах от леглото около два часа по-късно от обикновено. Изпих една голяма чаша с кафе и мляко, след което се погрижих и за тялото си. Душ. Закуска. Шапка на главата, която да пази мъдрия ми мозък от замръзване, очила на очите, които да ги защитават от необичайното за тази зимно слънце и Snow Patrol. Стигнах на работното си място точно в 12.56. Идеален час за започване на работа.
Честно казано не виждам причината за ранното започване на работния ден. Има ли някакъв замисъл в цялата тая сутрешна бъркотия. Хората са сънени, все закъсняват, постоянно пропускат кафето, закуската, чая, студено им е дори и през лятото, а за задръстванията няма и да споменавам. Колко по-приятно би било да отиваш на работа когато вече си готов за нея. Пристигаш в офиса към 10 примерно, отбелязваш си някъде старта на 8 часовия си работен ден и си тръгваш към шест-седем вечерта. Колко му е! Има хора, които пък са далеч по-продуктивни нощем. Защо трябва да се мъчат да работят денем?! Гъвкавост е нужна, за да бъдат всички щастливи. Така няма да има изнервени и недоспали хора. Задръстванията няма да са същите. Кафето ще е подходяща напитка по всяко време на денонощието. Ще можеш да разпределяш времето си така, както на теб ти е удобно. Шефа няма да мрънка постоянно, че закъсняваш.
Пълна идилия!

Свободата. Моята свобода.

2007-11-23T14:19:00.000+02:00

След това да ме връзват да чакам, най-много (няма да използвам мразя) ненавиждам някой да ми слага граници на разсъжденията, на животоусещането и на начина, по който съм избрала да постъпя в определени ситуации. Факт е, че когато имаш очаквания е много по-лесно да бъдеш разочарован, отколкото когато нямаш такива. Да, но ги имам!
Очаквам, че така както оставям хората да живеят както си искат, така ще го правят и те спрямо мен.
Очаквам, че когато изразявам собственото си мнение, никой няма да си налага своето, защото аз по никакъв начин не претендирам, че моето мнение трябва да се припокрива с нечие друго.
Очаквам, че ако някой не разбира думите ми, няма да се опитва да ги интерпретира по негов си начин.
Притежавам оная свобода, която за щастие има всеки от нас по рождение и очаквам, че никой няма да се опитва да ми я отнеме, по един или по друг начин.
Очаквам, когато съм ядосана на света, да мога да му го кажа право в лицето. Да му го извикам, за да е ясно.
И не, не искам да мълча когато някой ме бутне без да се извини.
Не искам да си мълча когато някой се опитва да ме лъже по най-глупашкия начин.
Не искам да си мълча когато последния на опашката се опитва да стане пръв.
Не искам да си мълча, когато ми продават развалени зеленчуци, нито когато ме прекарват през най-задръстените улици, нито когато виното в чашата ми е развалено.
Не искам да мълча когато ме нараняват.
Няма да мълча и когато ме правят щастлива.

Вълшебен глас

2007-11-21T13:22:00.000+02:00

Телефонът иззвъня. В офиса щъкат двама-трима колеги. Мъжки глас в слушалката:
Той: - Здрасти сладур, най-накрая се свързах! От кога не сме се чували!?
Аз: - Хм, здравей! Кого търсите?
Той: - Е, как!? Не ме ли позна?
Аз: - О, не!
Той: - Не може да бъде! Това съм аз!
Аз: - Чудесно, но това нищо не ми говори! Кого търсите?
Той: - Еди-кой-си!
Аз: - Явно имате грешка!
Той: - Не си ли ти?
Аз: - Определено не съм?
Той: - Не е възможно, гласът ти е същият!
Аз: - Невъзможно, но факт! Не съм тя!
Той - Мила, не се шегувай с мен, та аз те обичам!
Затворих инстинктивно, не че така правя всеки път когато ми кажат по телефона "обичам те", затварям предимно когато ми го казват непознати.

Еволюция

2007-11-20T09:00:00.000+02:00

Събудих се с идеята, че светът е идеален. Създаден е по уникален, перфектен начин. Слънцето се намира достатъчно далече от Земята, за да не я наранява с топлината си и достатъчно близо, за да не замръзне. Земята от своя страна се върти така, че да има светлина за всички. Всяко същество си има своето място и преследва своята цел. Единствените, които нямат никаква идея защо са тук сме ние. Блъскаме си главите във въображаеми стени, губим се във въображаемите си светове и се чудим защо сме. Създали сме си толкова много удобства, а ние е все по-некомфортно в нашата си кожа. Винаги искаме нещо повече. По-голяма кола, по-хубав апартамент, по-екзотични почивки, повече емоция. Никога не е достатъчно и си мислим, че така вървим към прогреса, но той е съществувал много преди да нас. Не сме измислили еволюцията. Не сме измислили сезоните. Не сме измислили природните стихии. Нито звездите. Нито пък плажовете. Дори музиката не сме я измислили ние. Поне така пише в големите книги. Единственото, което сме успели да измислим е как да имаме повече. Повече време, повече любов, повече щастие, повече приятели? Не! Измислили сме как да се самоунищожим. Себе си и по възможност всичко около нас. Създаваме все по-мощни машини и все по-големи сгради, все повече начини за комуникация и все повече забавления, които да ни събират заедно. И все пак с всяка изминала година общуваме все по-малко, забавляваме се все по-вяло и живеем все по-еднообразно.
Да си го кажем честно. Големи сме задръстеняци и единственото, което можем да създаваме е онова, от което нямаме никаква нужда!

Тука има, тука нема!

2007-11-16T10:15:00.000+02:00

Защо никога не успявам да спечеля на тото или на някоя игра "изпрати и спечели", или някъде където принципно би трябвало да се печелят неща? Вярно, тото съм пускала само три пъти, но все някой можеше да бъде печеливш. Аз, както вероятно още 1 000 000 човека, винаги съм си мислела, че в момента, в който пусна фиша, на секундата просто ще уцеля шестица. Би трябвало така да стане, но не стана. Разочаровах се малко, но след няколко месеца, когато раната в сърцето ми вече беше заздравяла, пуснах втори фиш. Пак нищо. Реших, че локацията ми не е особено подходяща и поради тая причина един ден след като съвсем случайно и непреднамерено се озовах в Кюстендил реших, че ето това е моето място за печалби. Е, ако съм спечелила нещо, не съм разбрала! Жоро имаше притеснения, че ако пуснем фиш на някое отдалечено място, после прибирането на спечеленото щяло да е голяма мъка. Честно казано не успях да разбера тревогите му. Както и да е. Защо не печеля? Толкова ли е сложно един ден да се събудя и от "Тото шанса" просто да уцелят моите числа. Некадърници!
И остави, че не печеля от тото, но аз дори и на коледната томбола миналата година, в която имаше колкото листчета с имена толкова и подаръци, пак нищо не спечелих. Някои си тръгнаха с цели три, вярно смотани, ама подаръци (моля, никой да не се обижда, имам си изисквания в крайна сметка), аз пак с празни ръце. Признавам, че след като се оплаках на половината фирма, ми предложиха да взема кутията с бисквити, ама първо, това не се брои и второ, за какво са ми бисквити ебати!?
Единственото всъщност, което съм спечелила, е една чаша на Coca Cola, ама преди да я "спечеля" трябваше да заредя гориво за 80 кинта. Направо си я купих тая чаша и то с около 800% надценка!
С две думи, разочарована съм! Жестоко! Ако аз не заслужавам да спечеля, кой тогава?! Вярно всичко си е до късмет когато дойде времето за "тука има, тука нема", ама, да му се невиди, при мене все е "тука нема".

Neverland theory

2007-11-15T08:27:00.000+02:00

Тази сутрин за 1 час успях да се изкъпя, да се лакирам, да пия кафе, да изпуша две (2) цигари, да се облека, да закуся...бая работа съм отметнала! Вярно не си оправих леглото, но нали довечера пак ще го използвам, не е болка за умиране. Никой не ме напсува по улиците, а това вече е предпоставка за един чудесен ден. Да, честно казано сдухвам се когато ми крещят от съседните коли. Става ми едно угнетено, често напълно безпричинно. Стигнах до извода, че вината си е напълно моя, защото вместо да викат на мен, аз мога да викам на тях, дали съм виновна или не, няма абсолютно никакво значение. Имам си и доказателство, разбира се. Едно, ама е доказателство.

В неделя след оня делириум , си карах съвсем спокойно и лежерно, докато изведнъж не се оказа, че за секунда съм щяла да засека един джип. Черен. Ми, не го видях в огледалото. Какво мога да направя! Оня спря до мене, започна да бучи, аз си дигнах раменете в неразбиране и се разделихме по живо по здраво. Да, стана ми тъпо, че тоя така се ядоса незнайно-за-точно-какво. Помрънках малко и ми мина.
Вечер. Два дни по-късно. Качих се на такси, защото си знаех, че ме очакват поне 2 бутилки чудесно бяло вино. С Поли се лашкахме наляво-надясно на задната седалка и изведнъж се случи. Същата ситуация, която ме връхлетя два дни по-рано, като таксиметровият шофьор играеше моята роля. Тая случка обаче, с новите си герои, се разигра по доста по-различен начин. Шофьорът от другата кола спря на светофара, а нашият започна да го псува. Тогава ме озари тая гениална мисъл, че не е важно кой е виновен, а кой започва да вика пръв. Вярно, не съм от викащите, от ядосващите се още по-малко, ама поне някакви дребни крачки в тая насока мога да направя. Задължена съм поне да проверя до колко вярна е моята теория, а когато събера достатъчно доказателства в достоверността й, ще мога да я регистрирам, където се регистрират теориите и да й дам името си!
Гениално!

Imagination

2007-11-12T15:31:00.000+02:00

Във всяка сфера напоследък се сблъсквам с такава липса на въображение, че започвам да си мисля, че грешката е в мен. Не става дума единствено за еднотипната мода в дрехите, интериора, филмите и музиката. Отношението към живота е онова, което ме тревожи. В сряда си взех отпуска. Четири дни, в които имам малко работа да свърша и повече да се мотая. Един колега ме попита дали няма да ми е скучно "толкова време" да се шляя и в какво точно се състои това мое шляене. Ще оставя този въпрос без коментар, но проблемът е че напоследък все по-често се сблъсквам с тея въпроси. Какво да правя сега? Къде да отида? Как да постъпя? Какъв подарък да избера? Какво да кажа? Хората или напълно са престанали да мислят, или вече никак не ги е грижа как живеят. И е тъжно, защото животът е интересен. Непрестанно се случва нещо ново. Нещо което да те изненада, ако му позволиш. Нещо, което да те разочарова или пък зарадва. Да те провокира. Мозъкът ни има нужда от тая провокация. Има нужда да се развива, да открива нови светове, собствени и чужди. Да се лута в планини от мисли и емоции, да изпада в трескавото състояние на паниката, да блуждае. Имаме нужда от непрестанна промяна, за да сме будни, с отворени очи и да виждаме красотата около нас, колкото и сиво да изглежда всичко на пръв поглед. Защото "оная" любов съществува. И чудесата съществуват. И коледният дух. Възможно е да си доволен от живота си. Възможно е напълно непознат човек да те промени за 2 минути. И ти можеш да уцелиш 6-ца от тотото. И ти можеш да станеш успешен актьор или пък архитект. Да спечелиш нобелова награда, ако ти се иска.
Всичко онова, в чието съществуване се съмняваш е напълно възможно и реално. Трябва единствено да се научиш да го виждаш и да имаш смелостта да се пресегнеш и да си го вземеш.

Делириум

2007-11-12T08:28:00.000+02:00

Неделя. Десет, десет и половина сутринта.
Главата ме боли безобразно. Устата ми е пресъхнала, а очите ми нямат никакво желание да се отворят. Въртя се в леглото и упорито отказвам да стана. Поглеждам на ляво. Дам, при Жоро положението е същото. Оглеждам едва едва хотелската стая и за сетен път се убеждавам, че е ужасно неприятна. Все тая. Нали сме заедно, ако бях сама много щеше да ме е страх да пренощувам в тоя зловещ хотел. С бавни крачки се отправям към банята. Няма топла вода. Чудесната хрумка за един бърз душ отпада. Връщам се в стаята и отново я оглеждам обстойно. Винено червен мокет, пожълтели вече стени, някакъв диван, на който не бих седнала дори от това да зависи животът ми, снощи едва запалихме лампите, а като излезнахме ги оставихме да светят от страх, че може никога повече да не проработят. Как е възможно това да е единствения хотел в града? Къде си водят незаконните половинки тея хора?
"Тука са си верни и не правят незаконни неща"
"Вероятно! Да ходим за кафе и закуска"
Ориентирахме се изключително бързо. Когато си снощен много лесно намираш онова, което ти е необходимо. Четох някъде, че след пиянска вечер кафето било много неадекватно за пиене, обаче на мен в тея моменти ми изглежда като най-великото изобретение на човечеството. Тежка вечер беше, отново. Сватбата мина чудесно, ние се държахме прилично, не бяхме забравили нито букета, нито подаръка, а това е прекрасен повод да се възнаградим подобаващо.
На връщане към София карах аз докато Жоро едва едва държеше очите си отворени. Още се чувства напрегнат докато шофирам. Ще му мине. Щастлива съм. Като малка бях сигурна, че ще позная човека, който е предназначен за мен по това, че ще мога да му казвам всичко. Премълчавам си доста, не обичам да разказвам особено, а като ме разпитват още по-малко. За това знаех, че на Него ще мога да казвам онова, което на другите не можех. Все още ми е трудно да повярвам, но ето, затваря очите си на съседната седалка, усмихва се с най-лежерната усмивка на света, не ме пришпорва и ми дава свободата да живея така, както ми се иска.
Слънцето изгря и заблестя по мокрия път. Мълчим си, пътуваме, аз си мисля за мойте си неща, а Жоро..."как само ми се лежиии, т'ва седене не е като лежането", поглежда ме "но пък си красива"!

Гняв

2007-11-06T15:56:00.000+02:00

Мразя три неща.
Първо. Мразя някой да се държи пренебрежително към мен. Всеки изживява своите моменти на ups and downs, обаче това по никакъв начин не оправдава напълно безпричинното пренебрежително отношение към когото и да е. Мразя да се правят, че не ме забелязват на километричните опашки и да ме предреждат най-безочливо. Мразя, когато ме спират полицаи, да ми изброяват една камара наказания, които виждаш ли могат да ми наложат, ама понеже са много ларж, тоя път ще мина метър. Чела съм правилника по дяволите. Знам си правомощията, както и какви санкции при какви нарушения ме очакват. Мразя да ми крещят безпричинно. Мразя да оспорват начина ми на мислене. Живеем в свободна страна и мога да мисля каквото си пожелая. Мразя да ми отнемат правата, с идеята, че щом съм жена ще си замълча и ще го приема като нещо нормално. Мразя това, че хората си мислят, че щом приемам всичко с усмивка, могат да ме използват за каквото и когато им скимнте. Могат всъщност, няма да ги спра до момента, в който ще им кажа, че вече не ме интересуват. Правя го брутално, но заслужено.
Второ. Мразя глупаците. Онея осъзнати глупаци, които постоянно ти се пречкат, които винаги си намират извинение за несвършената работа, и на които, ако не им повториш 1000 пъти, че определена задача е тяхно задължение, никога при никакви обстоятелства няма да я свършат.
Трето. Мразя фасул. Това за протокола.

Добро утро!*

2007-11-05T08:08:00.000+02:00

- Хе, Лорче, оздравях! Мисля, че ще е много добре да пийнем по тоя повод!
Седим си в бара и се заливаме от смях. Бузите вече отдавна ме болят от широките усмивки, а барманът сериозно ме изнервя, стараейки се да запали всяка цигара, която ми се прииска да изпуша. Дежан ми разказва за кокетните кафета в Рим, за невероятния сладолед, с който е закусвал всяка сутрин, за хазяина им, който пеел на камериерката, за дългите опашки пред музеите и за това как са се загубили и намерили из малките улички на града. Обича да се губи. Пътешествието му се превръща в приключение, а еуфорията му нараства неимоверно. Става още по-засмян и се радва на откритията си като дете. Това лято пътувахме заедно до морето и обратно. На връщане към София се наложи да си измислим нов маршрут, тъй като при петолъчката след Карнобат беше станала голяма катастрофа и нормално в тея случаи, имаше километрична опашка от коли. До където ти стигне погледът се виждаха брони, отворени прозорци и хора. Повъртяхме се известно време в кръг заради моите невероятни умения да се ориентирам по карта, след което решихме, че ще е далеч по-удачно аз да шофирам, а той да измисля маршрута. Това и чакаше. Минахме през най-непознатия път на света, по който в продължение на около час и половина не срещнахме нито една кола, гледахме залеза сред поле от цветя, озовахме се в Черепово (което, разбира се, бе предвидена точка от нашия маршрут) и в крайна сметка, след осем-часово пътуване, попаднахме, съвсем случайно според мен, на магистралата за София. Аз вече халюцинирах от умора, а Дежан ми пееше уж, за да не заспя.
Все още сме в бара. Пия вече трето питие.
Д. - Абе Лорче, много от рано ходиш на фитнес!
Аз - Ми, в толкова свършвам работа, к'во да направя! Една колежка пожела да идва с мен, та ще си имам компания. Да не ме мислиш!
Д. - Абе аз я да те попитам, защо като свършите работа не се помотате малко, и после хоп, да се засечем в залата?!?
Аз - Защото Дежане, ей сега докато чакам да стане 7.15 похарчих 50 кинта!
Д - Е, ама виж колко готини обеци си имаш сега, а пък как ти отиват!
Аз - То да ти кажа много неща ми отиват, ама 2-3 пъти седмично, ако те чакам....доста неизгодно ще ми е!!
Смях.
С Деян се познаваме от около 10 години. За толкова време съм го виждала намусен два пъти, от които със сигурност си спомням само един. Не познавам друг толкова засмян и позитивен човек. Изживели сме толкова много с усмивка на лице, чудили сме се на сериозното отношение на хората към някои тъй маловажни неща, хилили сме се до припадък, докато останалите са гледали с неразбиране. Той е моето доказателство, че приятелството между мъж и жена е напълно възможно и не само, че е напълно възможно, но е също толкова силно, а може би и повече, колкото всички останали приятелства. И знам, че ако някой ден се случи така, че изгубя своята усмивка, той ще ми даде част от неговата, ще каже "Споко бе пич, всичко се случва" и ще ми помогне да продължа напред. Все така! С усмивка!

*Това тъй оригинално заглавие, бе измислено от Деян, по прякор Пичо Пичев....

18ºC

2007-11-01T19:48:00.000+02:00

Утре в Мадрид температурата ще е около 18ºC! Няма да вали, нито ще има мъгла. По обяд дори ще е горещо, а всеки ще може да се излегне в меката трева на някой парк. Всъщност нямаше да ми пука кой знае колко за хората там, каквото искат да правят, но сред цялата тълпа от завеяни мъже и жени, чудещи се къде да изпият поредната бира и къде да се замъкнат вечерта, има две момичета, заради които ми се иска там слънцето никога да не залязва. Има две момичета, с които дори и да не се видя цяла година или две, знам че ще ме носят в сърцето си така, както аз ще нося тях в моето.
Запознахме с в гимназията при твърде различни обстоятелства.
Марина.
Имаше не съвсем кратък период от тийнейджърството ми, в който с още няколко съученици се събирахме и пиехме бяло вино всеки ден. Не знам точно с каква идея започна всичко. Най-вероятно се е получило напълно случайно, но нашето ежедневно пиянство беше факт. Един есенен ден същото се повтори за пореден път. Отидохме в близкия парк с бутилка вино в ръка. Там вече имаше хора, а две от момичета се бяха качили на една маса за тенис, люлееха се наляво-надясно и пееха. Приближих се. Усмихнах се и от тогава винаги се чувствам пияна щом я видя. Едно кльощавко момиче, което все разправя, колко ужасно много се е натъпкало с манджите на някой мил роднина и колко ужасно много прилича на бременна хлебарка, в което няма и капка истина. Много бойна и сто пъти по-невероятно нежна.
Лили.
С Лили се запознахме в час, предполагам по испански. Как се случи, нямам точен спомен, вероятно поради обстоятелството, което ме запозна с Марина, но не бих могла да забравя двете плитки, жълтото яке и вермахта, с които се разнасяше из класната стая. Имаше няколко косъмчета от бретона й, които винаги стърчаха право нагоре, а тя само им се мръщеше и заглаждаше с ръка. В един час, по география мисля че беше, направихме карикатури на целия клас. Не вярвам някой да помни урока, но в крайна сметка нали продават карти да му се не види, все ще се справим някак, ако някой ден попаднем в Узбекистан незнайно по какво причини.
Преживяхме първите си морета заедно, първите разочарования, първото си напушване, първите сериозни разговори за онова, което ни предстоеше, първите преспивания в леглото на едната или другата. Карахме се понякога, след това се заливахме от смях. Запознавахме се с луди хора, които считахме за изключително интересна находка, отдавахме им вниманието си за около месец, след което отново се затваряхме в нашия си свят.
И сега не е много по-различно. Воюваме за мечтите си, опълчваме се срещу песимизма не света, подкрепяме всяка наша идея, колкото и налудничава да изглежда и сме готови за път. Постоянно готови да потеглим една към друга. Без въпроси. Без колебание. С пълната увереност, че където и да сме, стига да сме заедно, ще сме си у дома.
18ºC! Утре ще е топъл ден!

В преследване на вечността

2007-10-31T11:29:00.000+02:00

Кремчета, серуми, ампули, отвари, маски. Сигурно и магии против остаряване съществуват някъде из джунглите на Чили. Човек е способен да изтърпи всякакви гадости върху тялото си, да му причини най-големите болки, да го разкъса и пак да го зашие, ако е необходимо, само и само да се запази в младежкия си облик възможно най-дълго време. Здравословното стареене не е на мода. Актуални са кремовете, съдържащи злато и платина, SPA процедурите, които ти гарантират бебешка кожа независимо от факта, че си на 75, гел-душовете с частици диамант, водорасли от бермудския триъгълник. Колкото по-невъзможно, толкова по-шик и толкова по-ефикасно. Тъй де. Еликсирът на младостта, описан в онея така достоверни източници - приказките, не може да е съставен от някакви обикновени билчици и тревки. No Sir! Вероятно представлява смесица от сок от дървото на живота, прах от някоя звезда, преминаваща на милиони километри от земята веднъж на 483 години и плюнка на динозавър. Нищо сложно. Намерете някоя жена, която се е наблъскала с толкова ботокс, силикон и импланти, че аха-аха ще полети, леко да е позапечена през зимата и два пъти повече през лятото, дайте й тая рецепта и съм сигурна, че максимум до час ще е набавила нужните съставки. Копнежът на хората по вечната младост е толкова огромен, парите, които се хвърлят в разкриването на антидот срещу старостта толкова много.

Мили дами, уважаеми господа, годините си се трупат искаме или не и никой крем няма да помогне да върнем времето назад. Каквото е имало да изживеем, изживели сме. Каквото сме пропуснали, за наша сметка си е. Нито една от хилядите реклами, които гарантират вечна младост, и които "доказват" ефикасността на своя продукт, демонстрирайки ни как жена на 25 се превръща в жена на 22, няма да ни върне онова, което сме изгубили. Защото, ако в един момент осъзнаем, че в живота ни вече не присъстват шумните клубове, ненормалните напивания, непознатите хора в апартамента, ще разберем, че сме преминали на следващото ниво. А както всеки знае, игрите са създадени, за да играеш. Да играеш и вървиш напред. Да вървиш до последното ниво, когато радостта от неудържимия ти смях ще се е отразила около очите ти, а прекрасните моменти ще се блещукат в топлия ти поглед.
Такъв е кръговратът на живота.
Всичко свършва там, където е започнало.

Porn

2007-10-30T10:56:00.000+02:00

Имам проблем със словоблудството. В последно време чувам толкова невъзможно абсурдни думи, пред които мога само да мълча в недоумение. Не просто да мълча, изпадам в тиха истерия, обхваща ме паника и търся изход с изплашените си очи. Какъв е тоя зор да кажеш за единица време, възможно най-голямо количество абсурдни, несвързани и напълно лишени от смисъл изречения? Кога думите загубиха всякаква стойност?
Все по-често се улавям, че не слушам хората, с които си говоря. Или онези, които говорят с мен. Усвоила съм умението да кимам на подходящите места, да казвам "да" или "не" в правилния момент и да се усмихвам, когато няма друг изход, само и само да не чувам онова, което се опитват да ми кажат. Крещяла съм хиляди пъти на ум "това не ме интересува ни най-малко по дяволите, замълчи и не ме занимавай с онова, което и ти ще забравиш в секундата, в която го изречеш".
Седя си в тоя така спокоен есенен ден, пия първото си кафе, пуша втората си цигара и единственото, което желая е да се насладя на момента. Въздухът е лепкав от мъглата, мирише на зима и ме обхвща носталгия по нещо отминало. Трясък на врата и смях, от който ти настръхва кожата. Пристига жената с абсурдно начервените за този час на денонощието устни и скули, с лице, приличащо на маска и започва да ми разказва последните клюки от офиса. Усещам паниката и мозъкът ми отново е принуден да превключи на "mute" режим. За година и половина не разбра, че не ме интересува дали един човек работи повече от друг, дали получава повече пари, дали си взима повече отпуска, а още по-малко ме вълнува кой кого би изчукал. Да, с къси панталони съм, вижда се от километри. Не, не ми е студено, чорапите са измислени много преди да се родя. Спрях в локвата, защото там имаше място. Да, мога да плувам. Не, не го познавам. Не, не знаех. О, някой ме търси по телефона. Слава богу!
Измъкнах се и този път! Днес ще си мълча. Ще си мълча, за да се оттърся от целия бълвоч,който ме заля тази сутрин. Ще си мълча с цената на всичко и ще игнорирам всеки опит за подобна напълно лишена от смисъл комуникация. Ако е необходимо ще си залепя устата с онези лепенки, които слагат по филмите на крещящите хора. Защото, ако още някой ми разкаже за среднощните си ставания, за инсомнията си, за отвратителното кафе в машината, за оная яхния, която никой не бил докоснал, или за очите на пича, който идвал сутринта на интервю, ще се издрайфам. Порнографски.

It's all about love! It's all about music!

2007-10-26T08:18:00.000+03:00

Докато се ровех из новините, които заливат ежеминутно интернет пространството, попаднах на една статия за Белослава и предстоящия й Live Session в Ялта. На секундата взех решението как ще прекарам четвъртък вечер. Нужно ми беше нещо, което да успокои разбушувалата ми се душа. Нещо, което да ме накара отново да погледна на живота по оня всеизпълващ начин, да видя, че наистина всичко има смисъл, че всичко върви към добро.
През деня поработих, погушках прекрасната ми племеница, прибрах се, проведох един ужасяващ разговор, влезнах в банята за душ, който да отмие цялата сивота на деня и потеглих.
Ялта е едно прекрасно място в четвъртък вечер. Имаше свещи, мекота и chill out. С чаша бяло вино и цигара в ръка се взирах в силуетите на хората. И изведнъж тя започна. Музиката. И Белослава. Появи се като лятна утринна роса и запълни сърцето ми с оная топлина, която те залива от всеки тон на нейната музика. Движенията, пианото, перкусиите...косата й. Има жени, които опияняват. Тя е такава. И те кара да й вярваш, че светът е музика.

Не виждам, че нощта
отново лети
и заедно потъваме,
където си ти.

Вятърът до мене пак не спи,
мисля че това е сън,
в който заедно политаме
от любов.

Не виждам нощта
където си ти.

Слава богу, така е!

Секундата на помирение

2007-10-25T08:14:00.001+03:00

Вчера се случи. Тази седмица не тръгнах усмихната за работа и си знаех, че нещо неприятно ще ме връхлети. Усещах го. Виждах го в знаците и все пак ги пренебрегнах. И ето, че вчера ме връхлетя, вчера беше денят, в който моето пророчество реши да се сбъдне. Сбъдна се докато си пътувах съвсем небрежно из задръстените софийски улици. Както си пеех изведнъж колата ми спря. Не точно спря, по-скоро заседна. В друга кола. Бях виновна и се извиних с възможно най-милата усмивка, която можах да изкарам на лицето си. Отбихме встрани от претъпкания с коли булевард, а аз само наблюдавах колко ядосан бе другият. Обикаляше, мръщеше се и нямаше ни следа по лицето му, която би могла да ме наведе на мисълта, че някога ще ми прости. Такава съм си аз. Не ми е приятно хората да са ядосани, а ако са ядосани и заради мен положението става още по-угнетено. Сетих се по едно време да погледна аджеба колко тежко съм го наранила, колата де. Гледам, гледам, гледам и не вярвам на очите си. Този човечец беше тъй ядосан заради 2 черти върху бронята?! Не ми се иска да омаловажаваш чувствата на всички шофьори, които са тъй привързани към колите си, че ако се случи някоя сутрин да си намерят любимата ожулена, отиват директно в леглото, болни от мъка. Ни най-малко. Аз също съм привързана към моята и я пазя от всички беди на света, които бих могла да предотвратя. Но, по дяволите, две драскотини на бронята човече!
Стана ми тъжно изведнъж. Взирах се в тъжния му поглед и отново усетих онова чувство. Чувството, което ме кара да не желая лошо никому. Извиних му се безброй пъти, а най-накрая изръсих и едно: "Не се сърди"! Мисля, че за секунда помогна. Очите му блеснаха и почти видях усмивката на лицето му. Само за секунда разбира се. После пак се разфуча. Но на мен секундата ми беше достатъчна. Не знам защо ми се иска да живея в разбирателство с целия свят. Да няма нещастни лица сутрин по улиците, да няма сълзи в очите на онези, които обичам, и да няма и следа от раните, които хората си нанасят ежедневно. Нямам обяснение за тази черта в моя иначе прекрасен характер, но съм я приела и си живея с нея в мир и разбирателство.
Секундата, в която видях усмивката в очите му, ми беше достатъчна да си отдъхна, след което си седнах в колата, за да чакаме mr. police officer. Те пристигнаха изненадващо бързо, поразпитаха ни, прибраха ни документите и най-изненадващо ме защитиха дори. Като че ли ме окуражиха, ако не се лъжа. Не го очаквах. Бих казала, че ми дойде като гръм от ясно небе, като вълшебната лампа за Аладин, като шестица от тотото. Седях вцепенене и ги зяпах с големите си очи, невярваща на онова, което ушите ми чуваха.
След като се скараха на другия шофьор, единственото което ми остана да направя е да вдигна рамене, да се кача обратно на старата ми раздрънкана дружка, с която явно не се страхуваме да поемаме ударите на деня и си заминах. Завинаги.

Време за избор

2007-10-24T08:33:00.000+03:00

Денят, в който трябва да избера стопанин за своя град, наближава.
Наближава, а аз съм все по-объркана.
Бях избрала човека, след това се колебаех между двама, а в момента не желая нито един.
Не мога да определя по-малкото зло, защото в този случай, изборът се състои точно в това. Да е по-малко лош от другите. Но как да стане това?
Уж реших тази година да се запозная подробно с кампаниите на кандидат-кметовете. Запознах се, а това никак не помогна. Появи се само едно "Да бе, да"..."Данчо, с ново жилище!?". Ако идеите им ми се строят приемливи и най-вече реалистични, не ми се харесват общинските съветници, а при един такъв неподходящ избор на обкръжение, не може и дума да става за какъвто и да е сполучлив друг такъв.
Уж реших да ги проуча. Като Шерлок Холмс. Чета, слухтя, гледам новини. Пак нищо! Всички говорят едно и също, по едно и също време, с една и съща интонация дори. Никакъв напредък, а денят наближава.
Признавам си, нищо не разбирам от политика, но когато един човек ме е излъгал, нямам навика да му се доверявам отново. Да кажем, че си взимам поука, защото аз съм едно мъдро малко момиче.
Но как да избера между онези, които до един са ме измамили? Нужно е да претегля нещата и да оценя другите им качества, но какво по дяволите да оценявам в кмет. Според мойте виждания, за да си кмет и необходимо единствено да ти пука за града ти и за хората, които живеят в него. Ама наистина да ти пука. Защото идва моментът, в който на някой си му хрумва брилянтната идея да застрои Витоша, Южния парк, Борисовата градина и всичко зелено, което се вижда в околовръст, и ей в тоя сюблимен момент усещаш как на никой никак не му дреме, че твоят град се превръща в една голяма топка вонящ боклук. Защото не може да има къщи във формата на охлюви, Мики Маусове и пеперуди, и в същото време да си мислим, че така градът ни просперира, прогресира, процъфтява и всякакви други про-та.
Нищо хубаво не му се е случило на тоя град. Пустеещи строежи - колкото си пожелаеш. Улиците - с дупки толкова дълбоки, че ако Алиса беше паднала в една от тях, още нямаше да сте чули нито за гъсеницата, нито за шапкаря, а Царицата на картите вероятно никога нямаше и да се появи. За трафика ще замълча. Кварталите ни приличат на циганско одеяло. Само погледнете през прозорците си. Когато аз надникнах през моя онемях. На съседния блок, някакъв кретен си е направил изолация в тревно зелено. И не стига, че е тревно зелено, ами отгоре има преплитащи се лентички от жълто, оранжаво и червено. Безмълвна съм. No comment.....и съм бясна. А никак не ми се иска да съм гневна в момента, в който ще направя следващия си избор.
Да се надяваме, следващия по-малко грешен избор.

Има нещо в сърцето ми

2007-10-22T20:49:00.000+03:00

Шум. Вечер преди да заспя главата ми се изпълва от мисли, душата ми става неспокойна, тежка и скована. Само за секунда. Секунда, в която целия свят се преобръща, бурята от емоциите ми опустошава всичко. До където ти стигне погледът се виждат изтръгнатите покриви от разрушените къщи, корените на дърветата, придошлите реки, заливащи всичко наоколо.
Усещам паниката, която се опитва да превземе всяка брънка в мозъка ми. Усещам и съпротивата, която оказва сърцето ми. Сърцето, което се опитвам да чуя и да последвам където и да пожелае да ме отведе. Сърцето, което никога не ме е лъгало. Мъдрото ми малко сърчице, изпомпващо хиляди литри кръв на ден. Търпящо геройски предизвикателствата, които животът му предлага непрестанно.
След това утихва. Шумът изчезва и почти чувам спокойния ритъм на нощта. Някъде из денонощието се крие оная секунда неспокойствие, която изпълва всяка клетка на тялото ми. Сковава ме и след това си отива. Така ненадейно, както е и дошла.
Има нещо в сърцето ми.
Не само едно нещо.

Адриана-Ана

2007-10-19T11:27:00.000+03:00

Пътувах. Отивах на работа, а в трамвая отново миришеше на топли гевреци. Обичам слънчевите утрини. Свежият въздух, парещ кожата на лицето ти, проникващ дълбоко в теб. Мисля за какво ли не и никога не помня мислите си. Телефонът иззвъня. "Ало". Суров мъжки глас в слушалката. Баща ми. Затворих, а очите ми се напълниха със сълзи. Заточиха се спомен след спомен.
Отново е сутрин. Отварям очи и поглежам часовника си. 8.00 сутринта. Чудно, защо когато съм ваканция винаги ставам толкова рано. Никога не ми се случва да се будя сама когато трябва да ходя на училище. Слънцето вече се вижда през малкото дървено прозорче на къщата. Чуват се далечните викове на хората, отиващи към черешарниците си. Излежавам се и изведнъж познат и любим аромат достига до мен. Пържени филийки....или пък мекички. Скачам в меките си пантофи и излизам на дървената тераса. Често вечеряме тук когато времето е ветровито. Слизам по каменните стълби и виждам баба ми, въртяща се около старата печка. От онези, в които, за да сготвиш, първо трябва да сложиш дърва и да запалиш огън. Едва ли ги има вече някъде по света. Оглеждам двора от най-високото стъпало и сядам на него, за да я погледам. Пали цигара и чака пържената филийка да добие оня златист цвят, който така отива на боровинковото сладко. Забеляза ме. "Лорче, недей да седиш на цимента, ще имаш големи ядове като поотраснеш". Ставам послушно и слизам при нея. Масата вече е отрупана с няколко вида сладко, кисело мляко, прясно също (за всеки случай), чиния, чаша, лъжица. Само за мен. Изяждам една, втора, насилвам се за трета филийка, но не успавам. "Само толкова ли ще хапнеш, за кого готвя аз, ти си като врабче. Покрай тебе ще стана една слаба фиданка. Айде хапни още малко." Има къдрава червена коса до под ушите. Никога не съм виждала друг човек с такава коса. Своенравна. Като притежателката й. С име, измислено от нея самата. Незнайно защо всички й казваха Ани. Тя беше пожелала така и никой не я познаваше под името Адриана.
Помня, че години по-късно, когато вече пушех и аз, се бяхме оказали отново на същото място. Отделени от целия свят, в планината, сред черешите. Решихме да пушим три пъти на ден, за да ни стигнат цигарите до следващото слизане на дядо в града. Тогава за първи път ядох вафли "Явор". На баба ми обаче й се допуши, а бях прибрала съвсем резонно всички провизии при мен. Започна с умилкване.
- Да си направим кафенце и по една цигарка, а?
Аз съм твърда:
- По-късно бабо, още не е дошъл часът за пушене
Тя: - Хайде де.
Аз: - Не сега.
Тя: - Лора, няма да говориш така на баба си.
Аз: - Бабо, цигари няма да ти дам.
Те: - И защо ме измъчваш сега. С какво съм го заслужила. Аз само се грижа за тебе. Угаждам ти. Така те обичам. Ще се сетиш за мене ти, ама тогава няма да има кой да става през нощта да ти пържи картофки.
Действотелно имаше такъв случай. Една нощ не можех да заспя. Въртях се в леглото и тя ме усети. "Искаш ли да ти изпържа картофки, знам колко много ги обичаш мойте", каза тя. Направи ми. Би извършила невъзможни подвизи само и само да си дърдориме. За съседите й, за роднините, за баща ми и майка ми, за сестра ми, за зимнината, как се прави компот от череши и сладко от кайсии, политиците какви са идиоти, пенсиите как не стигат на хората, да ям боровинки за очите и моркови за хубава кожа (или коса). Непрестанно намираше какво да разкаже, каже и изкаже.
В крайна сметка й дадох цигари,а малко по-късно изпрати дядо ми на около 10км, за да закупи още.
Една вечер бяхме легнали рано и на никой не му се спеше.
Баба: - Тони, М. почина ли бе, одавна не съм я виждала?
Дядо: - О, почина, миналата година, ама тя вече беше възрастна.
Баба: - А, В.? Май той си е здрав. А по-възрастен уж. Такива сте мъжете. Цял живот се грижиме за вас,добре че сме ние, че незнам как иначе щяхте да се оправите.
Дядо: - Мхм! Ама ти знаеш ли, че мъжа на Г. почина лани. И тя сега самичка си живее.
Баба: - Ууу, милата. Ама както ни е писано бе Тони. Е, ако ми е писано аз утре да си отида, епа ше си хода.
Дядо: - Кви глупости говориш бе Ано. Тука на детето сигурно му надухме главата.
Аз примирам от смях. Разговора за това кой е починал, кой не и кой може би е, продължи около час. Заспивам към 10 вечерта, а към 4 сутринта чувам как дядо ми се опитва да си пусне български народни песени по някакво сръбско радио. Само тогава ги пускали. Баба ми се пробужда: "Тони бе, детето спи, загаси ги бързо тея глупости!"
Аз пак избухвам във смях.
Сълзите се стичат по бузите ми и все още не вярвам, че я няма.
Виждам я в лицето на баща ми, виждам я и в своето собствено, а спомените макар и да ме навестяват по-рядко, са все така ярки, думите й все така силни, радостта й все тъй детска.
Когато отидох в дома им за първи път, след като си беше отишла, ми беше празно. Не ухаеше на прясно изпечена баница, не беше направила салатка, да си хапнем с ракийка на обяд. Усмихнах се. Постигна онова, за което бе мечтала винаги. Да я помня, и аз и сестра ми. И да я хвалим колко е прекрасна и добра. Щтура, досадна на моменти, компетентна по всеки въпрос, с мнение, което не бива да бъде пренебрегвано и с голямо сърце, в което имаше място за всеки.

Да бъдеш Бюрократ*.

2007-10-18T13:51:00.000+03:00

Бюрократ се раждаш. Не е възможно да се превърнеш в такъв или да се заразиш случайно от тая така опасна болест наречена бюроктратщина. Няма хора с по-празен, отегчен и изтерзан поглед от бюрократите, или както често пъти мило ги наричаме – книжните мишоци. Имам странното усещане, че за да започнеш работа на такава позиция първо преминаваш през мозъчен детектор, за да се установи дали аджеба ти е останала някаква следа мисъл в главата, и ако не дай си боже такава бъде открита, скорострелно се унищожава. След като бъде заличена всяка умствена дейност, се прави тест и за емоционалност, който задължително трябва да показва, че сте абсолютно безразличен към каквито и да било проблеми, въпроси, природни аномалии, глада в Сомалия и изсичането на горите в Гуадалупе. Ако на всичкото отгоре не чувате добре, автоматично се превръщате в началник на всички останали, уви чуващи бюрократи. Това да умееш да усложняваш и съответно пренебрегваш всичко, което ти е възложено, би могло да е само в твой плюс.
Ако по някаква случайност, изпиташ затрудниение да разкатаваш някого, да го бавиш, и правиш на идиот, моля прочети следните примери, за вдъхновение, кураж и подражание:
Пример №1.
Случи се така, че дойде времето да си платя гражданската отговорност на колата. Платих я в момента, в който разбрах, че е изтекла (как се случи това, ще е тема на някоя друга история). За нещастие обаче същата седмица загубих абсолютно всички документи, от талона на колата до споменатата застраховка. Платих си чинно всичко, автокаско, технически преглед и се стигна до новото вадене на съответната гражданска отговорност. Обадих се, попитах какво е нужно, за да получа копие на онова, което бях платила преди дни и , о глупаво мое сърце, стори ми се елементарно. Три седмици чаках. За копие на нещо, което им беше занесено в оригинал на ръка в главния офис (защото така щяло по-бързо да стане) и един печат. Да! Три седмици.
Пример №2.
Съответната фирма се е запознала със съответния договор за доставка на материали, които са ни нужни за следващия ден. Трябваше ни един единствен подпис, за да им платим и да си получим онова, което бяхме поръчали. Изпращам лично човек, за да изтръгне желания подпис. Почака, но така и не успя да дочака.
Добре, ще го пратят по факс.
Час.Два. Два и половина. Нищо. Обаждам се:
Аз: - Така и така, пратихме Ви, съгласихте се, сега чакам, но нищо не получавам.
Те: - Вие да не си мислите, че сте ни единствените клиенти. Ще чакате!
Аз: - What the fuck!
Пример №3.
Ще си вадя шофьорска книжка. Взела съм си един ден отпуска за тази цел. Събрах си всички нужни и ненужни документи, снимах се и след един час получих изискваните снимки. Изчаках до последно за това, защото изрично е упоментато, че ако са по-стари от 6 месеца, не вършат работа. Взех си снимките и право в КАТ. Редя се чинно на опашка номер 1. Взимам си формуляр попълвам го. Отивам и чакам на опашка номер 2, за да си платя. Плащам. Връщам се и отново чакам на опашка номер 1. Предавам всички докумети, давам и снимките. Любезен глас, някъде отвътре на гишето ми съобщава, че снимките са ми стари и трябва да отида еди-къде-си и да се заснема отново. Глътнах си езика. Преносно слава богу. Оказа се че ме бъзикала. Шегаджийка.

*Бюрократ - чиновник формалист, с едно Пренебр.отпред.

"В неговите целувки нямаше никаква неувереност. Той знаеше точно как да намери устните й."

2007-10-16T15:58:00.000+03:00

Безброй пъти съм се смяла на абсурдите, които говорят хората. Фрази, които се изплъзват от устата ти без да усетиш какво всъщност си казал. Прочетох избрано от розовите романи и си припомних един разговор. Разговор, който бях забравила, и който се състоя по време на нощ втора. Седяхме в механата и разговаряхме за всевъзможни глупости. Глупости, които се появяват в главата на всеки след 2-3 питиета. Изведнъж разговорите заглъхнаха.
Калата: - Няма нищо по-безполезно от русалките. Нито са жени, че да правиш секс с тях, нито са риби, че да ги изядеш.
Аз: - Е, то безполезни неща колкото си пожелаеш! Човекът-кон да не би да е по-полезен!
Секунда мълчание последван от неудържимия смях на още 15-ина човека. Изчервих се, потекоха ми сълзи от смях и ето, че един месец по-късно пак се случи. Отивах към кафе-машината в офиса и се хилех на онова, което се бе случило тогава.
Щастлива съм за онази нощ и онзи смях.
За това, че се намерихме.

В преследване брата на Индиана Джоунс

2007-10-14T17:52:00.000+03:00

Събота вечер. Имам толкова работа, че едва ли ще я довърша до следващия петък, а трябва всичко да е готово за вторник. Твърдо съм решила да откажа всички предложения за излизане, за по едно, за Silicon Soul. Решителна и твърда като камък.
Джо: - Ами, в Резерв ще ходим! Ти ще дойдеш нали? Само за малко поне, да ме видиш!
Аз: - Е, аз те видях преди 3 часа!
Джо: - Нищо, ти ела и пак ще ме видиш.
Аз: - Много работа имам, няма да успея никак.
Джо: - Добре де, само за малко, пък после си върви.
Аз: - Ще видим...може да дойда за едно, ама до 12 трябва да съм в къщи (че каляската ми ще се превърне в тиква)
Часът е 2.15. Ани дойде, озари ни и си отиде. Ей, тва е воля. Аз се мъча да се прибера от 3 часа вече. Знам си обаче, че дори и да се прибера няма да мога да заспя, а в момента, в който заспя ще разбера, че в никакъв случай няма да успея да стана в 8.00 сутринта. Винаги така правя. Отлагам, отлагам и най-накрая върша всичко в последния момент, че даже и малко след него. Знам, че не е правилно, че винаги ме е яд след това, но никога не променям начина на действие. В момента, в който се появи нещо изкушаващо, оставям работата за малко по-късно. В крайна сметка винаги мога да избодърствам една-две нощи.
Събудих се в 9.00, но станах в 10.
Пих кафе, опитах се да поработя, но главата ми все още беше замаяна. Усмихнах се широко и реших, че има и далеч по-добър начи да се върши работа. Хвърлих си един душ, прибрах си лаптопа и бързо към арабите. Бързо ли? Два часа. В неделя. Бяха затворили "Евлоги Георгиев" заради някакви момчета в клинове. Два часа за нещо, което отнема принципно около 20 минутки. Положението се усложни след като излях една активия в колата. Нищо. Времето е слънчево и приятно, и в крайна сметка нищо не е толкова спешно, колко ни се струва. Занесох едно суджу на ужасно изглеждащия ми любим не-точно-приятел, който ми благодари с най-изтерзаната усмивка на света. "Тежка вечер беше".
Последва филм. Бяхме го гледали и двамата, но пък беше хубав . Тамън се наканих най-накрая да сложа началото на завършването на работата, която ми оставаше и последва: "Да отидем за нещо сладко, а?".
Навън вече беше станало доста студено. Аз пристъпвах бавно и примижавах с очи уж да видя нещо надалеч.
"Хоризонтът е чист"- казах аз, с ръка на челото. Козирувах.
"Какво търсим?", попита той.
"Съкровище!", отвърнах аз.
"По следите на съкровището!", пристъпи бавно той.
"По следите на Индиана Джоунс"
"Или на брат му"
"Не, на чичо му"
Неделя, 5.30 следобяд вървяхме по следите на роднините на Индиана Джоунс. Така се работи в тандем.

Ефектът на Поасон

2007-10-11T15:10:00.001+03:00

Живея с дълбокото убеждение, че всичко в живота на човек се случва по възможно най-добрия за него начин. Когато направиш даден избор, последствията са възможно най-добрите за определената ситуация. Ако кривнеш по някоя пряка без да се усетиш, че се губиш и изведнъж ти откраднат телефона, в друга пряка може някой да не те види докато дава на задна. Да, говоря за всички онези ужасни неща, които ни се случват неизбежно, но които ни учат, стига да имаме очи и уши да разберем урока. Имам усещането (наблюдение чак не мога да го нарека), че преди да с случи нещо наистина изключително неприятно и трудно за преглъщане, преди това са станали достатчно дребни и не чак толкова дребни неприятности, които са се изпречили на пътя ни с единствената цел да ни предупредят, да ни насочат, да ни научат, да ни подготвят. И винаги една неприятност се появява за сметка на друга. "Можеше и да е по-лошо" не мисля, че е случаен израз, нито пък отчаян оптимизъм. Знам, че когато ти се случва нещо, хиляди други неща не се случват. И вярвам, че е за добро.
Миналата гогина беше една от годините, в които ми се наложи да науча доста неща. Случи ми се онова, което се надявах никога да не ми се случва и онова, което е неизбежно да се случи в живота на всеки човек. Въпреки това 2006 бе най-прекрасната година в живота ми до момента, благодарение на няколко случайности и няколко решения.
Съвсем случайно, не по план, се озовах в бара и се запознах с онзи, който промени живота ми, който ми показа каква съм и защо съм такава. Онзи, който се превърна в моя "бял кон с принц":)
Съвсем случайно взех решението да прекарам един месец на края на света, откъсната от всички с баба ми и дядо ми. Без ток, без течаща вода, пълна тишина. Спомените, които застигат възрастните хора и смешните мисли, които в момента, в който минат през главата им, обезателно са ти съобщавани. Беше приказен месец, след което се наложи да се разделим с един от двамата.
Съвсем случайно започнах да работя с едни невероятни хора. Когато отидох на интервюто за работа, ме достраша да вляза. Стигнах до офиса, но ме достраша. Стори ми се мрачно и тъмно и си тръгнах. Същия ден видях билборда на същата компания, от която бях избягала. Билборд, на едно любимо място, който не бях забелязала до този момент. Върнах се и се запознах с прекрасни хора.
Съвсем случайно племеницата ми се роди със секцио, и съвсем очаквано се появи в месеца на Лъвовете.
В някои трудни моменти до мен се озоваха хора, които не подозирах че са там. Отделих се от онези, които си мислех, че винаги ще са наоколо. Отворих очите си широко. Разчистих праха от сърцето си. Пуснах емоциите си на свобода. Престанах да чакам утрешния ден.
.... и знам, че когато някъде нещо се пълни, някъде друго пресъхва.....

Война на световете

2007-10-11T11:36:00.000+03:00

Вчера момчето, което се занимава с покупките на най-различни стоки, които са ни необходими, деносе един термометър. Не обикновен термомометър. Термометър за почва. Термометър за хора, които се грижат за цветята си и най-вече за хора, които имат такива. За какво по дяволите би послужил един такъв термоментър на строителна площадка? Искрящо жълт термометър, с остър край, за да се забива явно по добре в почвата и с никакви индикации, че умее да измерва нулевите температури. Това разбира се не е първата абсурдна покупка, която се чудя къде да я оползотворя. В началото доколкото си спомням, започна с това, че никога не купуваше правилния размер работни обувки. Казваш му, че ти трябват 39-ти, той ти носи в най-добрия случай 41-ви. В "най-малкото" според него яке, което един ден домъкна в офиса, можеше да се поберат 3-ма човека. Хубаво, рекох си, явно има проблем с определянето на различните размери, нищо че си пише на дрехите, обувките, ръкавиците, явно на тези, които той купува, не пише. На шефа му донесе розов телбод. За сроковете, които му поставям, няма да говоря. За него времето не е от значение и е прекалено относително понятие, за да му обръща каквото и да било внимание.
Днес, като дойде в офиса го зяпнах. Ей така, за да видя какво му е точно. Изглежда си относително нормален. Якето и панталонът му са в един цвят. Блузата е в подобен нюанс. Ноктите са му изрязани. Има златен пръстен на малкото пръстче и "златен" часовник на китката на другата ръка. Прическа тип Ал Пачино в "Кръстникът". Винаги е обръснат. Да, точно така изглежа, но не си представяйте най-неприятното на онова, което описах. Всичко в него е премерено и поносимо. И макар и с тоя си вид не изглежда на човек, който ще дойде и ще ми разкаже разни истории от живота му, абсурдни истории, които винаги се чудя с каква идея точно ми ги разказва. Не изглежда, ама е точно такъв. От друг свят, който аз не разбирам, и който не мога да проумея по никакъв начин. Взирам се и се чудя, какво става и къде съм изгубила толерантността си към различните светововъзприятия. Не се случва за първи път да зяпам някого и да се чудя какво става и къде е грешката. Чудя се на хора, които си личи, че се смеят без да им е смешно. На хора, които се напъват да ти говорят, без да има нещо което наистина да искат да ти кажат, но които много държат да го кажат. На хора, които говорят за изключително лични неща, на човек който нито ги слуша, нито им е достатъчно близък.
Нещо не разбирам в целия замисъл!

Чудесата на четвъртъците

2007-10-11T08:12:00.000+03:00

Тази сутрин отново започна с неистовия ми смях. Попях по пътя "I've got to be the one", песента с най-абсурдната мелодия на света, а в мое изпълнение става наузнаваема, пих кафе и влезнах в офиса с намерението да работя, да се трудя и да изкарвам пари, не защото съм алчна разбира се. Отворих си mail-а и избухнах в сълзлив смях.
Лили ми беше изпратила най-накрая, след големи мъки и тревоги от моя страна, дългоочакваната снимка, и което вече напълно ме просълзи беше заглавието, което й бе сложила: "Дежанчо, така е в рая".
Няколко месеца по-рано бях заснела тази снимка с големи мъки, първо защото не разполагах с фотоапарат, второ защото и батерията на всеправещия ми телефон беше умряла, и трето, както е очевидно, Дежанчо бе във водата и то не просто във водата, беше навътре във водата. Тичах наляво-надясно по плажа в търсене на снимачен апарат и докато се върна с такъв, Дежанчо вече беше отпрашил навътре, навътре в морето. Направих няколко фотоса с надеждата точката, която виждах в далечината да е той. След това излезе горд и доволен, че е толкова невероятно смел и отидохме да пиеме някакви измислени коктейли от киви и водка.
Аз лично не помня точно така да съм заснела споменатата снимка, но явно Дежанчо се е чувствал точно така, както е излезнал, а Лили е била така наблюдателна, че да го забележи.
Благодаря и на двамата за страхотните дни, които споделихме и благодаря на Лили, че усмихна толкова много днешния ми четвъртък.

Мисли по никое време

2007-10-10T08:13:00.000+03:00

Не знам дали е тайна за някой, но ставам доста рано. Толкова рано, че ако не светна лампата бих могла сериозно да се контузя, не че светнатата лапма ме предпазва по някакъв начин от такъв инцидент, но доста помага. Тази сутрин се събудих още по-рано. Преди телефонът да е запял "beautiful girl, stay with me....I wanna go home". Да, с тази мелодия се будя. Така, за тонус. Та повъртях се, повъртях се и погледнах колко е часът. 5.00 сутринта, а на мен не ми се спи. Все пак реших да си полежа и да се опитам да дремна още час. И както си лежах, така и мислите ми започнаха да текат в една или друга посока, но сънят не идваше. Помислих си (нямам идея защо) за Всемогъщия Google, какво бях научила един ден докато се ровех из нета, как намирах онова, което ми е необходимо, поне в основни линии, както и онова, което никак не ми трябваше, но бях прочела. След това си помислих колко е хубаво да бъдеш жена, еманципацията да си гледа работата. Най-накрая в мислите ми изникна филмът "Защо тъгува Гилбърт Грейп"....и съм задрямала една минутка преди телефонът ми да звънне. Полежах си по традиция още 20 минути и се изстрелях към душа, защото закъснявах.

Sin, sin, sin look where we've been...

2007-10-08T12:02:00.000+03:00

Вчера слушах една жена да говори за любовта. За нейната забранена любов. Знам, че всичко което говореше не беше истинско, не съществуваше в реалния свят и всичките й емоции просто бяха прекалено добре пресъздаени. На мен ми повлия. Думите навлезнаха в сърцето ми и ме заболя.
Какво по дяволите значи "забранена" любов? От кого е забранена и най-вече ЗАЩО? Защо, ако една любов наистина е любов, някой би я забранявал? И как точно се забранява любовта? Слагаш знак "Влизането забранено"? Или сигнална лента? Какво?
Постоянно измисляме ограничения за чувствата на хората, а после се чудим защо мъжете не показват емоциите си и и защо жените играят игри. Хората се страхуват. Факт. Страхуват се от това да бъдат наранени. И какво, нима раните не зарастват?
Страхуват се да не станат за смях. Ехоооо, в момента говоря за любов.
Страх да си признаеш, че човека срещу теб означава нещо в твоя свят. На кой би му станало неприятно от това?!
Страх да не бъдеш отхвърлен. Всеки има право на избор, ти, той, тя. Ако бъдеш отблъснат от някого, явно има причина за това. Ще разбереш каква!
Страх от мнението на околните. Ако живееш за мнението на останалите, по-добре спри с четенето....сега.
Мога да изброя сигурно още поне 20-ина страхове, които хората имат що се отнася до любовта. Явно е доста опасна тая любов, че така да плаши всички. Ядрените бомби пасти да ядат пред това да се изправиш пред любимия човек и да му кажеш колко важен е за теб, колко много обичаш очите му и какво усещаш когато те докосват ръцете му.
Събудете се!
Събудете се защото сърцето ви има нужда от всички емоции, от които го лишавате. То помни, и ако вие не съумявате да видите красотата във всяко едно чувство, било то положително или отрицателно, то със сигурност вижда и усеща когато му отнемате онова, което му принадлежи. То е във вас за да усеща, за да бие учестено, и да кърви понякога. Такъв е животът. За да получиш, трябва да дадеш. За да проходиш, обезателно преди това ще паднеш. Но не можете да оставите пусто сърцето си, и след това да се чудите защо чувствате празнина, след като всичко ви е наред. Защо се сте нещастни, когато имате всички предпоставки да сте щастливи. Не се чудете, защото както тялото така и сърцето си търсят елементите, които им липсват и си ги набавят от едно или друго място.
И не ми казвайте, че има неща, които не трябва да усещам и чувства, които не трябва да имам!
Ще си обичам колкото си искам! Ще ме нараняват колкото трябва! Ще съм щастлива, колкото съм заслужила! И сърцето ми ще бие както пожелае, защото съм го пуснала на свобода! За да диша и живее!

Слънчев петък и една снимка

2007-10-05T15:41:00.000+03:00

Днес е денят, в който явно ще ми се случат някои неща. За днес организирах партито на отдела ни. Днес като че ли ме вързаха за питие. И днес проведох ето този, по-скоро монолог от страна на Деян, по повод неизпратената ни от Лили снимка:
Д: - Хм, вика една снимка, така и така...по e-mail. Страшна била, специално за мен!
Аз: - И на мен точно ей това ми каза!
Д: - Проверявам, проверявам. Бре да дойде! Сега ще дойде! Айде може би след малко. Става седем, проверявам за последно и отивам да блъскам. По пътя към фитнеса се чудя "Ех, сега вече сигурно пристига!" Отивам в залата и почвам. Тичам и си мисля "Ех, да имах интернет, ведняга щях да си проверя пощата." То има, ама аз нямам. Бързо правя това и онова упражнение. Позачудих се дали да не си почина малко, ама нееее. Никакви почивки. Да свършвам по-бързо, за да се прибера и да стигна до компютъра. Бързам, бързам. Душ-скоростен. Обличане-мигновено. "Все едно баща й влиза в стаята", мисля си. Газ към къщи, влизам и казвам "здравей" само на компютъра с надеждата да ми покаже нещо. Включвам го, нервно го чакам, потропвайки с крак и си мисля "По-бързо бе Пенчоооу!" (щото така се казва, незнам дали знаеш)! Почва да проверява hard-disk-a! Мамка ми пак е пипала компютъра! Пия една вода. Пия даже втора. Пулсът ми се покачва. Опаааа! "Та-на- на-на". Принципно така омразната мелодия на Windows, сега ме зарадва неимоверно. Веднага: browse-yahoo.com! Бързо, бързо! Сгрешавам си паролата. Точно сега ли! Отварям я: "new letters (3)". Ето гооо, пристигнало е!
Спам! Тъпаци!
Драматичното развитие, разбира се не спира тук. Има още много да си чакаме, защото според моите изчисления Лили е изключила тотално за така важната ни снимка, и ни измъчва без дори да подозира (надявам се).

Мислите, които чув(ств)аме

2007-10-04T09:03:00.000+03:00

Заспах докато се правех, че чета. В действителност мислех за теб. Нали занеш какво е когато се опитваш се концентрираш върху нещо , мислейки за друго. Трудно е, с прекалено краткотраен резултат. Знам, че можеш да си представиш какво е вътре. Шумът в сърцето ми и безпорядъкът в главата ми. Ако пожелая мога да възстановя реда, но се оставям.
Събудих се внезапно.
2.10 сутринта! Не съм спала повече от час.
Протегна се в топлото си легло и се огледа. Не е пристигнал. Все още не. Отиде до голямата стъклена тераса. Беше боса и по теракота след нея оставаха топлите дири на стъпките й. Загледа се в светлините на града. "Какво по дяволите правят толкова много хора по това време? Би трябвало всички да спят! Утре са на работа или на училище, на лекции. Очаква ги дълъг път или завръщане в къщи. Защо толкова много прозорци светят през нощта?" Изтегли цигара от кутията Marlboro. Тютюнъ леко запращя, все едно палеше камина. Обичаше моментите на пълна самота, въдворяваща спокойствие в душата й. "Всичко, което ми се случи ме води натам. Учи ме на онова, което трябва да знам, за да съм готова когато се случи. И каквото и да изживея, пак няма да съм напълно подготвена. Никога не съм!"
Тишината й се наруши. Пристигаше. Появи се тихомълком. Така изящен, с дълбоките си очи, които винаги можеше да види в тъмното, и които я караха да се взира в тях непрестанно, откривайки новите хоризонти в неговия свят.
Стояха един срещу друг и мълчаха.
Беше сломен. Имаше усещането, че животът му се подиграва, въпреки че правеше всичко възможно да предотврати този момент. Беше силен, тя знаеше това. Беше от онези хора, които каквито и абсурди да говорят, имаш странното усещане, че рано или късно ще се случат. Така самоуверен, убеден в онова, което предстои. От онези хора, които колкото и силно да ги прегръщаш и колкото и емоции да им дадеш, знаеш че рано или късно ще открият нов свят и ще отпътуват. Това го поддържаше жив. Това запазваше с всяка изминала година пламъка в очите му, усмивката на лицето му. За това не го и спираше. Радваше се. На напрежението в стомаха. На замаяните си мисли. На еуфорията рано сутрин. На безсънието си. На умората. Дори на есента. Знаеше, че когато всичко приключи, тя нямаше да съжали дори и за миг, че го е срещнала, защото щеше да е изживяла всичко без задръжки, без бариери, без прикрити думи или чувства. Щеше да се е раздала изцяло. Щеше да е пълна и празна едновременно. Като след оргазъм.
Стояха един срещу друг и мълчаха. "Щастието на момента", помисли тя. "Толкова си красива", отвърна той.

Продавач на надежда

2007-10-02T13:22:00.001+03:00

Недостатъците ми не са много. Даже мога да заявя напълно отговорно, че се броят на пръсти. И то на едната ми ръка. Поне аз до толкова мога да ги преброя. Анализирам от къде биха могли да пристигнат негативните черти в моя характер и се опитвам да ги елиминирам още в зародиш. Такава съм си аз. Съвършенство на съвършенствата. Най-големият ми недостатък обаче така и не успях да го унищожа. Той ме опустошава, преминава през мен като пустинна буря и ме срива със земята. Нараняваме до толкова, че ако имаше „Пирогов” за душите на хората, аз щях да съм с VIP карта.
На пръв поглед изглежда безобиден. Даже някои биха го приели за положително качество у всеки човек, но това е пълна заблуда. Всеки, който го притежава знае това. Знае, че колкото и да се стараеш и да се мъчиш да го пренебрегнеш, той надделява. Надделява и те кара да дадеш всичко от себе си, за да му угодиш. Да угодиш и да направиш щастливи хората около теб. Да се стараеш непрестанно всеки да е радостен и доволен. Когато има нужда от подкрепа, да му я дадеш. Когато му е необходимо рамо, да го осигуриш. Когато някой е радостен, да споделиш радостта му. И всеки път, всеки скапан път да се усмихваш, когато ти се плаче, защото някой има нужда от твоята усмивка. А когато изстискаш всичките си чувства, и ги раздадеш безпощадно, те кара да се криеш, за да зазравеят всичките ти рани и да можеш след време отново да разтвориш сърцето си за този, който ще се нуждае от сили, или от любов, или от усмивки, искрящи от радост или изпълнени с оптимизъм очи, от думи които ще го карат да лети, от прегръдки, от целувки. За всекиго по нещо.
Ако можех да имам едно
магазинче със две полички
Бих продавал...познайте какво?
- Надежда! Надежда за всички.
- Купете! С отстъпка за вас!
Всеки трябва надежда да има!
И на всеки бих давал аз,
колкото трябва за трима.
А на тоз, който няма пари
и само отвънка поглежда,
бих му дал без да плаща дори,
всичката своя надежда!

Една мекичка щастие

2007-10-01T11:58:00.001+03:00

Седяхме на един камък някъде из рила и сладко сладко похапвахме от прословутите и също толкова вкусни мекици закупени от Рилския манастир.
Седяхме и гледахме планината, която бе обагрена в най-различни цветове. Толкова много цветове, колкото емоции има и в мен. Всеки поглед, всяка усмивка и всяка промяна в интонацията на гласа ти. Всичко се отразява вътре в мен. Всичко е преживяно и усетено. Всеки път когато се пресегнеш, за да вземеш ръката ми в своята се чувствам защитена. Всеки път когато ме погледнеш в очите разбирам причината. Всеки път когато се усмихнеш знам, че всичко ще е наред.
Седяхме и хрупахме мекици поръсени с пудра захар, която се сипеше по якето ми като сняг.
Колко струва щастието ли?
Точно толкова!

Две щипки мъж

2007-10-01T08:16:00.000+03:00

Мъжете не са като жените. Това е факт, който никой не може да оспори.
Има някои черти в мъжкия нрав, които винаги ми се е искало да притежавам, но които, поради факта, че съм жена, не притежавам.
Живея на етаж номер 15 и всяка сутрин докато пристигна до номер 1, асансьорът се е напълнил с мъже и жени, отиващи на работа, някои свежи, други съвсем не, някои весели, други изпълнени с гняв, че са станали толкова рано. Съвсем нормален сутрешен асансьор.
Днес обаче! Днес докато пътувах по познатия път от 15 до 1, в асансьора влезнаха четирима мъже и три жени. Станах свидетел на следния разговор, който ме наведе на някои не особено сутрешни мисли:
M1: - Kак е Кире?!
Киро само изръмжава.
М1: - Дам. Какво да се прави!
Асансьорът спира на няколко етажа без никой да се качва.
М2: - Ех, някой май ни е направил номер...на всеки етаж спира.
М1: - О, всяка сутрин е така по това време.
Качва се мъж номер 4. Ръцете му са пълни с кашони за изхвърляне и една чанта най-отгоре. Поздравява за добро утро:
М4: - Ще има ли местенце и за мен?
М1: - Е, ако няма, дай чантата, за нея ще се намери, пък ти слез пеша!
Смях. Вече всички пътуваме към етаж номер едно.
М4: - То да ти кажа и чантата отива там където и кашоните.
М1: - Ама, ти сугурен ли си, че си взел правилната чанта, щото аз веднъж като отивах до един приятел да му занеса едно шише с алкохол, като съм минавал покрай кофата по навик съм го изхвърлил.
Смях.
Киро: - Ама какво точно беше това шише?
М1: - Шише с ракия, за един приятел.
М4 и Киро в глас: - Ех!
М4: - Освен да пребъркам чантата преди да я изхвърля...ама жената ще каже, че доверие й нямам. То не е шега работа изхвърлянето на боклуци!
Пристигнахме до етаж номер 1, а смеха им продължаваше да ехти в главата ми.
Замислих се колко сме ощетени жените. От към шеги, от към хобита, от към страст към някой спорт например. Виждали ли сте не особено познати жени да се шегуват така, както се шегуват също толкова непознати мъже? Или жени, които биха се отказали от какво ли не само и само, за да гледат мач с приятели?
Жените притежават някой хормон явно, който ги превръща от един момент нататък, в много сериозни и устремени хора, омотани в чувства и дилеми, които уж знаят какво и как трябва да бъде направено, и ги лишава от тези приятни емоции рано сутрин, както и от още кой знае какво.
Не ме разбирайте погрешно, харесва ми да съм жена, но искам да бъда жена примесена с две щипки мъж.

Еуфория

2007-09-28T09:42:00.000+03:00

Събудих се в 7.25 a.m., доста късно за мен, особено в работен ден. Оказа се, че съм спала с лещите в очите. Снощи се напих. Много. Странното обаче беше, че като отидох в банята, за да си измия лицето и зъбите съответно, премахнах лещите от очите си, облях се с вода, след което отново посегнах към кутийката за лещи и си помислих "Егати, вчера бях така пияна и все пак съм си свалила лещите!"
Пристигнах в офиса с 5 минутно закъснение. Попях по пътя не малко. Задръстване нямаше, поне не такова, което да ме стресне.
А сега!
Сега искам само да се усмихвам. На всеки. Да говоря глупости, хората да се смеят на идиотския ми вид и емоционално (надявам се не психично) състояние и да се смея. Това е.

Десет хиляди

2007-09-26T16:51:00.000+03:00

От известно време си търся обувки. Не какви да е обувки, а моите обувки. Ходих по магазините, зяпах, разглеждах. Нищо. Малко съм претенциозна от към обувки. Днес започнах да се ровя из сайтовете. Уникални обувки, на също толкова уникални цени. Замислих се, че всъщност 30-ина чифта обувки, струват около десет хиляди лева. 30 обувки - 10 000 лева. Ужасих се. Много хора дават тези пари за едва няколко чифта. Оттърсих се от тази абсурдна мисъл и разгледах въпроса от другата му страна. Събрахме се няколко човека в градинката зад офиса, а аз започнах да разпитвам. Какво бихте си купили за 10 000 лв., но да е от един тип? Нещо, което много обичате, и което, ако парите не са фактор, бихте си купили с най-голямо удоволствие, в много разновидности?
Кирчо: - Ще си купя цигари! 100 000 цигари ще успея да си купя с 10 000 лева. Като се има предвид, че всяка цигара съкращава живота със седем минути, ще се превърна в младенец. Какво по-добро?! Всъщност, не! Ще си купя чорапи. Само черни, или нюанси на черното. Ще се къпя в чорапи и най-накрая ще ми остане само един, с дупка. Черната дупка. Уникално!
Поли: - Ще си купя кафе, много кафе! 1000 кг. кафе! Доста нещо!
Били: - Аз ще заложа на обувките! Или кола. Не, обувки. Проблемът е, че колкото и пари да имаш никога не стигат за всичко. Ако имаш 10 000 си казваш ето ще си купя дрехи, кола...не, за кола + дрехи не стигат. Ако имаш 100 000 си казваш, апартамент, кола...не, пак не стигат. Ако имаш 1 000 000, апартамент, кола, яхта....не стигат. Колкото повече имаш, толкова повече желанията ти нарастват. Но, да....обувки ще са.
Таня: - Проблемът с обувките е, че ще трябват и чанти! Аз чанти предпочитам! 50-тина прекрасни, великолепни чанти! Лорче, ти кой номер обувки носиш?
Аз: - 39-ти! Мисля, че мойте обувки няма да са ти съвсем по мярка, обаче виж, за твойте чанти не би било никакъв проблем да висят на мойто рамо!
Таня: - И все пак избирам чанти!
Марин: - Аз май, само кола бих си купил! (imagination)

Проучването продължава.

Freedom

2007-09-25T10:43:00.000+03:00

Тази сутрин докато минавах покрай едни полицаи, чакащи на най-очевидното за полицаи място, се сетих какво имам в багажника си. След това се сетих какво имам и в чантата си. А най-накрая визуализирах как би изглеждала цялата ми кола в очите на някой орган на реда. На всичкото отгоре, все още карам с цяла торба документи, къде ги загубих предишните още не мога да разбера. Уж върнах на лента цялата седмица, през която подозирах, че са изчезнали. Обиколих на всяко местенце, на което съм стъпила и нищо. Не се появиха дори когато престанах да ги търся.
В момента колата прилича по-скоро на преносима къща, отколкото на кола. Дрехи, парфюм, гримове, книга, лапоп и обици и музика....много обици и музика. Като прибавим и нещата, които не биха се харесали на никой полицай, съм готова за великото пътешествие на живота си. Все още не мога да разбера как се привързах толкова към тая кола (мислех един специфичен епитет да използвам, но сърце не ми дава да й кажа "трошка"). Чукнах я един два пъти, признавам, ама тя безотказно си ме придружава където и да реша да отида.
Странна работа, ама се чувствам свободна. Четири колела, един мотор, кормило и още около 13 997 (според рекламата на някъв чипс) части и воала. Ето ти свобода. Ясно, че освобождава единствено движенията ти, но това не е никак малко. Да можеш да се движиш. Като гимнастиците. В тези белите трика, носещи се по сцената като листа от вятър. Наляво - надясно, нагоре - надолу, с някой невъзможен пирует. Усещаш свободата на движението, макар и чувството винаги да ми се е струвало затворено някак. Все едно искат да изразят нещо, но не успяват до край. Има музика, има движение, но нещо винаги ми е липсвало.
За мен обаче такива ограничения от известно време не съществуват. Пътувам по пътищата, в мислите си, в чувствата си, в емоциите си. И карам без да спирам, без да се страхувам. . Виждам знаците, виждам маркировката, светлините около мен, красивите гледки, на които попадам случайно и пътувам. Напълно свободна.

Благодаря - нощ първа

2007-09-24T11:43:00.000+03:00

В петък карах като идиот. Бързах защото се страхувах, че отново ще закъснея, а в случая държах да бъда първа. Организирахме това цял месец, а аз закъснявах. Не, нямаше основателна причина. Просто реших, че имам достатъчно време да се лакирам и да се изкъпя, след това разбира се се извиних със страшно неотложната работа, която изведнъж се бе появила. Паркирах още по зле по средата на "Цар Освободител", за да изчакам Пламката и Мери, Мери, след това свих на дясно вместо да си продължа направо, повъртяхме се във кръг и най-накрая се озовахме в огромното задръстване по "Цариградско". София се пръска по шевовете вече. А аз бързам по дяволите! Къде си мислят, че отиват всички!?
Странно, обаче пристигнахме първи и разбира се се оказа, че никак не беше необходимо да бързаме чак пък толкова. Мястото, което бяхме избрали с Били се хареса на всички, а на мене толкова ми трябва, за да се почуствам напълно доволна от живота. Седнахме да пийнем по едно и лека полека започнаха да се добавят маси и столове за новодошлите.

Естествено не пихме само по едно. Винаги е така. Когато някой ти каже "на по едно", това най-малко означава на по 2 или 3. Пихме, хапнахме, подърдорихме...нещо като три дни яли пили и се веселили, само че събрано в няколко часа.

Седенето ни омръзна достатъчно бързо веднага щом видяхме километричната сметка и се преместихме в просторния хол на една от къщите, които бяхме наели. Музика, само колко беше изпълваща. Питие след питие. Red bull след Red Bull. Светещи погледи. Широки усмивки. Шумен, заразителен смях.

Танцувахме. Пяхме.
Някои дори поплуваха в хладната вода на басейна.

Не всички по желание.
Чувствах се щастлива. Заради всички и заради себе си. Както казва Маринка "Ние сме богини"! Дам, като се изстреляш в небето много неподозирани мисли се появяват в главата ти. В нашите няма какво да коментирам.
Бях замаяна, но не пияна, Разходихме се боси по тревата около къщата. Беше мека и нежна, леко мокреща. Всеки момент щеше да заблести от росата, заедно с първите слънчеви лъчи. Тишина и глуха музика, идваща от нашата къща. Звезди, луна и още нещо. Магия.
Нощите в планината са приказни. Такава беше и тази.

Пътят към мечтите

2007-09-18T09:42:00.000+03:00

Иска ми се да си спомня какво беше преди да попадна тук. Какъв беше ти. Каква бях аз.
Опитвам се да си припомня как ме гледаше и как ме виждаше. Опитвам се, но не успявам.
Единственото, което усещам е буцата в гърлото ми и някаква рана някъде по тялото ми.
Имам си един спомен, който ме прави щастлива. Един единствен. Но тогава не виждах добре и може да съм го измислила сама.
Спомням си как ме боляха очите, а ти ме чакаше да дойда при теб. Дойдох без очи, водена само от сърцето си и ми се стори, че тогава там бе ти. А дали?!....
.....беше дребно рижаво момиченце с толкова ефирна кожа, че всеки път щом слънцето я видеше, даряваше малкото й лице с по една луничка. Беше усмихнато, щастливо дете, макар и малко саможиво. Обичаше да гледа небето през къдравата си коса докато се люлее на някоя люлка или катерушка с главата надолу. Светът й изглеждаше огромен, и все пак беше сигурна, че ако днес започне да копае дупка в земята, най-много след седмица две щеше да се озове в Япония. Щеше да си подаде рошавата глава от дупката, която беше прокопала, а някое любопитно японче с една от онези островърхи шапки, които по филмите бе виждала, че носят японците, щеше да я погледне с любопитство и нито капка изненада, и щеше да я разведе из целия непознат за нея свят. Другата възможност според нея беше да се озове в Мексико, но това беше малко вероятно. Все още не бе решила кога точно ще осъщстви грандиозния си план за светоопознаване, но знаеше, че няма да го отлага още дълго. Моментът идваше и тя усещаше, че няма за къде да бърза и за какво да се тревожи.
Казваше се Фенси.
На две преки от нейната къща се намираше малка сладкарница, където правеха най-вкусните шоколадови топчета, които някога бе яла. Минаваше от там всеки следобед с голямата си шарена и изрисувана от нея самата чанта, на връщане от училище, и помагаше на сладкаря да приготви така любимите й шоколадови топчета, избираше за себе си най-голямото, и обилно го поръсваше с кокос. Беше решила, че когато пътешествието й започне, умението да прави шоколадови топчета, ще й е особено полезно.
Един ден докато приготвяше поредното си грамадно шоколадово топче, в сладкарницата влезе едно малко момче, водено от огромното си куче. Фенси си помисли, че ако имаше такова куче, пътешествието й би могло много да се улесни, имайки предвид колко добри са кучетата в ровенето в земята. Приближи се до момчето, подкупи го с топче и започна да му разяснява планът си, който вече включваше и неговото куче. Момчето я погледна с изумление, погледна кучето си, после отново върна погледа си върху нея. Не можеше все още да осмисли какво му бе разказало едно напълно непознато момиче, с най-големите черни очи, които бе виждало. Каза й, че ще си помисли и като стигне до някакво решение, щеше да се върне.
Измина цяла седмица докато се появи отново във малката сладкарница. Очите й заблестяха, сърцето й се разтуптя, а краката й трепереха. Той хвана ръката й, погледна рижата й коса и й каза, че ако ще пътува ще трябва да вземе и него. Усети нещо странно. Бузите й се затоплиха, почувства, че сърцето й започва да бие учестено, погледът й се замъгли и светът се завъртя около нея. След секунда разбра, че вече кима утвърдително.
Решиха да потеглят в сряда. Нямаше какво толкова да подготвят, тъй като вече бяха двама, плюс кучето трима, така че прокопаването на тунела до Япония щеше да отнеме съвсем малко време. Според изчисленията на Фенси, а тя имаше отлични оценки по математика, пътят щеше да пр в най-лодължи в най-лошия случай 6 часа. И така, в сряда потеглиха. Вървяха с лекота, окрилени и щастливи, че най-накрая ще се случи. Споглеждаха се един друг и се смееха неудържимо. Еуфорията от предстоящото откритие не ги напускаше и за миг и те продължаваха напред, заедно с тичащото около тях куче. Фенси беше взела със себе си фенерът на баща си, който той използваше само през зимата, когато слизаше до приземния етаж, за да качи дърва за камината. Но сега бе лято и той едва ли щеше да забележи липсата му.
Вървяха може би около час когато изведнъж земята се разтресе. Нещо се случваше, нито един от двамата нямаше представа какво. Спогледаха се уплашени, сгушиха се един в друг, но трусът не намаляваше. Нещо се размърда под краката им. Решиха да бягат назад. Фенси се дърпаше и упорстваше, но момчето нястоя. Обратно към светлината. Започнаха да тичат, падаха, ставаха, но продължаваха да търсят изхода.
Той излезна пръв. Отдъхна си. Огледа се наоколо, но нея я нямаше. Започна да я вика. Погледна навътре, дълбоко в тунела с фенера на баща й. Беше му го дала, за да осветява пътя им. Тя обаче не се появяваше. Не можеше да си спомни в кой момент за последно я бе мернал зад него. Мислеше трескаво какво да направи, но нищо разумно не му хрумна. Реши, че рано или късно тя ще излезе и седна да я чака. Излегна се на тревата и зарея поглед из синьото небе, окъпано от слънчевата светлина. Бяха тръгнали рано и верояно не бе по-късно от 9 сутринта.
Фенси отърси косата си от прахта и погледна към светлината, която беше толкова ярка, че я заслепи. Не виждаше нищо, само тъмните петна, които останаха от светлината в очите й. Пипнешком и стъпка по стъпка вървеше нанякъде. Знаеше, че където и да се озове, щеше да е по-близо до Япония отколкото преди. С всяка крачка се приближаваше до желания свят, и знаеше, че всяка крачка я водеше към целта й.
Ненадейно почувства топлина върху кожата си. Явно беше излязла на слънце, което отново щеше да й подари една луничка. Излегна се на тревата. Ослушваше се и се чудеше къде ли е момчето. Кучето сигурно бе с него, но не чуваше кучешки лай наоколо. Погледът й лека по лека се избистри и тя се огледа. Видя синьото небе окъпано в слънчевата светлина.
Стори й се, че наоколо има някой. Повика момчето, но то не отвърна. Разбра, че се е предало и я е оставило да следва мечтата си сама. Някъде по тялото й имаше рана.

My precious

2007-09-16T19:01:00.000+03:00

Имам си съкровище. Моето съкровище.
Иска ми се да го споделя с всички, но уви то може да бъде само мое. Само за мен.
В началото, когато се сдобих с него, или то с мен, не ми изглеждаше съвсем като съкровище. Малко ме смущаваше дори. Гледах го с недоверие и общо взето ме държеше на щрек. Имах чувството, че е на светлинни години пред мен, а това ме притесняваше.
Десет години по-рано.
Лято е. Току що са ме приели в гимназията и като подарък ме бяха пратили на лагер. Детски, летен, двуседмичен, ужасен лагер. Бях съвсем сама. Не познавах никого, а възможността да поправя тази грешка беше унищожена веднага в момента, в който разбрах, че се налага да спя в учителското бунгало. Съответно само с учители и синът на учител, който никак не ми беше интересен. Започнах да мисля варианти за бягство. Лутах се из Несебър съвсем сама и търсех знак, който да ме насочи към решението. Нямам представа как съм се озовала в пощата. Бях там и се чудех на кой да позвъня, за да ме спаси.
Три дни по-късно.
Осъзнах, че имам съкровище едва когато получих слънчев удар на плажа. Беше ужасно горещо, а аз се тресях от студ. Вече не бях в отвратителния лагер, на който ме бяха пратили родителите ми по заслуги. Бях в едно четириместно бунгало в Равда, заедно с още 7 човека. Чувствах се сигурна и щастлива, че съм се измъкнала. Останалото ми е в мъгла. Единствено помня, че го преоткрих и започнах да го гледам с любов. Беше ме спасило.
Последваха моменти на радост и тъга, лутания, търсения, нормален пубертет. А моето съкровище беше неотлъчно с мен. Понякога ме насочваше съвсем неусетно. Друг път ме побутваше и ми показваше вярната посока. Шамаросваше ме когато всичко излизаше извън релси. Бях нетърпима, но то ми помагаше неизменно. Научи ме да не съм егоист. Научи ме да се усмихвам широко на света. Научи ме да не се предавам и да гледам напред. Научи ме да чета и да слушам музика. Помня, че започнахме с Pearl Jam. Нощем ми държеше ръката, когато се страхувах. Приютяваше ме винаги, когато се чувствах загубена. И така ден след ден.
Все още е при мен моето съкровище. Учи ме, показва ми, помага ми, подкрепя ме, плаче и се смее заедно с мен, защото е пълно с красота, пълно с оптимизъм. То е оная подправка, която прави ястието запомнящо се, онзи довършителен щрих, който прави картината уникална, вдъхновението, което усещаш рано сутрин. Дава ти всичко, което притежава и ако му позволиш, ще те направи най-щастливия човек.
За теб.
Нося сърцето ти в мен. Нося го в моето сърце.
Винаги съм с него.
Където и да отида, ти си с мен, скъпа моя.
И това, което е сторено от мен, направила си го и ти, скъпа моя.
Не се страхувам от съдбата, защото ти си моята съдба, мила.
Не искам друг свят, защото ти си моя свят.
Това е дълбоката тайна, която никой не знае.
Това е коренът на корена, и пъпката на пъпката, небето на небето и дървото, наречено живот, което расте колкото се надяваш.
Това, което го подхранва е чудото, което държи звездите разделени.
Нося сърцето ти в мен.
Нося го в моето сърце.
Такова е моето съкровище. Такава е моята сестра.

Legal alien

2007-09-13T12:41:00.000+03:00

Имам проблем или I have a dream!
Не ми се нрави някой да ми казва как да мисля за нещата. Как трябва да гледам еди кой си филм, защото бил "духовно извисяващ". Или да слушам еди коя си група, песен, клип, които били музиката на музиките. Да ям здравословно само черен хляб. Да пия само марково уиски. Да не пуша. Да не си татуирам Х+М=ВНЛ. Как така!? Всеки има различни възприятия за света, и ако на мен ми се харесва да ям трева примерно, никога няма да кажа, че тва е върховното удоволствие на 21 век, просто защото моето небце може да е по-различно от останалите, които да не намират тревата за особено вкусно нещо.
Така беше и в гимназията. Страшно яко беше, ако си пушил трева, или си се напил като кретен или си набил някой и още хиляди глупости, които ако ги правиш значи си страшен пич.
В момента не съм сигурна кое е на гребена на вълната, ама много ме дразни така или иначе. Тея коментарчета (или така наречената критика) под презентацията на всеки филм, книга, албум, изложба, постановка, храна, че и памперси сигурно. Ползваш определена марка памперси и си в крак, ползваш от другите и си загубеняк. Ами ако бебето ти има някаква извънземна кожа, която най-добре се адаптира към старите пелени на баба ти, какво трябва да направиш в тоя случай!?
Всичко това всъщност беше провокирано от коментара към един филм, който признавам си, хареса ми много когато го гледах, независимо, че бях в малко нереално състояние. Та въпросния коментар гласеше, че въпросния филм трябва абсолютно задължително, с цената на всичко, да бъде гледан, съответно "правилно" осмислен и възприет. И съответно е насочен към емоционалната публика. Тази която ги разбира тея работи. Ако не бях гледала филма, сигурно щях да го подмина на пук. Кой е тоя дето ще ми оценява емоционалността и ще определя колко точно разбирам аз от филми?!
Същото е и за моментите в живота на хората. Някой казва "В тея моменти следва да си покрусен, в онея да си щастлив, в други е нужно да се чувстваш затруднен" и т.н. И ако случайно не ги изживееш по очаквания начин, всички те гледат все едно не си съвсем наред и го отдават на моментна паника.
Защо когато навсякъде се пропагандира свободата, еманципацията, напредъка на човечеството и науката, развитието на обществото, трябва да изживяваш ТВОИТЕ моменти по начина, по който е прието да се правят тези неща? Когато някой те обиди се очаква да го обидиш и ти, или да се разсърдиш, или да го напсуваш. Може това да не е моя метод. Може да съм открила , че обидите понякога са породени от нещо, което аз лично не разбирам, или че са моментно състояние, или че е маниер на действие на съответния човек и още куп варианти. Не съм аз точно в центъра на всички светове.
Ще ми казват някакви идиоти как да обичам, и как да не си показвам чувствата, и какво да говоря, какво не и как точно аджеба някой друг трябва да ме обича. Ако се къпел мъжът ми често, значи си имал любовница. Ако не ми подарявал цветя, не ме обичал. Ако сме спяли под ъгъл от 73 градуса, значи абсолютно, стопроцентово не сме един за друг.
Всеки е свободен да живее, да се чувства и да възприема света така както си пожелае, а ако не пречи и не натрапва маниера си на живот на другите още по-добре.
Харесва ми да съм весела и не е нужно когато избухвам в неудържим смях, да си мислите, че съм напушена. Обичам да чета и напълно съзнателно, с трезв ум и разсъдък отказвам парти, само за да си дочета книгата. Държа се дружелюбно, защото не умея да съм зла. Усмихвам се, за да се извиня или да благодаря. Казавам си когато някой ми липсва. Признавам си когато съм влюбена. Обаждам се на тези, които са далече, за да им кажа, че все още съм тук и ги чакам. Лъжа когато ми се прииска или когато преценя, че моментът го изисква. Гледам блудкави филми, някои от които искрено ме радват. Не разбирам от класическа музика, нито разбирам картините съставени само от петна, които и със затворени очи и с крак мога да намацам и пак ще са "композиционно издържани", какъвто и смисъл да се влага в това в днешно време. Допускам хората достатъчно близо до себе си, че да могат да ме наранят, ако пожелаят. Радвам се, че не го правят.
И така си живея в хармония вече 23-а година, така че всички, които си мислят, че могат да казват на хората как е "правилно" да възприемат света, нека добре си помислят какво правят и до колко е меродавно тяхното мнение.

Малчуганче

2007-09-10T08:28:00.000+03:00

Преди около година, всъщност малко повече, се появи прекрасната ми племенница. Беше едно малко, странно същество, което изглеждаше толкова ранимо, че признавам, страхувах се да я докосвам. Гледах я и не можех да повярвам, че се е появила по начина, по който принципно се появяват децата. След това започна да ме вижда. Странните физиономии, звуци, мимики, с които се опитвах да комуникирам с нея. Започна да ми се усмихва, да ме гушка и да ме целува с отворена уста. Говореше ми на найния си език, и изглеждаше така сякаш това, което ми казва е най-важното нещо на света. Уви, не я разбрах съвсем ясно. Придоби някои жестове на майка си, сдоби се със зъби и започна да изучава света. Направи първите крачи и в настоящия момент върви смело устремена напред. Завоите още не ги е усвоила. Има време.
Вече ме гледа с любопитство или неодобрение, когато кажа нещо не на място. Кара ми се когато постъпвам несправедливо (спрямо нея). Страхува се когато се появявам с коса, цялата омазана в боя. Ревнува. Не плаче когато пада. Смее се когато се изправя. Умее да манипулира доста успешно. Усмихва ти се предоволно когато получи това, което желае. Една година и две седмици живот, а е научила толкова много неща.
Преди година и 2 седмици.
Бях щастлива и доволна. Бях на брега и се страхувах, че тя ще се появи докато бях далече. Пристигнах навреме. Не помогнах особено, но бях там.
Някои хора си тръгнаха от живота ми. Ненадейно. Научих се да преодолявам трудните моменти със спомена за приятните. Започнах да променям някои черти в характера си, които държаха близките ми хора на разстояние. Още не съм приключила с процеса. Запознах се с хора, които съм благодарана, че нахлуха в живота ми. Научих се да шофирам. Приех съветите, които следват неизменно след като вземеш книжка. Полезни ми бяха. Попътувах безстрашно, повече отколкото бях планирала. Станах свидетел на най красивата луна, която съм виждала, както и на изгрева по Цариградско.
Все още обичам този, който обичах и тогава. Все още съм безумно оптимистична, so fuckin' positive, и все така романтична. Все още не съм се примирила с монотонноста на ежедневието. И все още се опитвам да променям света.

Вчера се гонихме из целия апартамент. Тя тичаше пред мен с малките си обувчици и рошаво бретонче, подстригано от майка й по същия начин, както подстригваше и своето собствено. Тичахме и когато се спъваше или когато я догонвах се смееше шумно и радостно. Смехът й изпълваше цялото ми сърце. Предполагам и нейното.
Година и 2 седмици по-късно.

For the people who....

2007-09-05T14:52:00.000+03:00

Днес един приятел ми каза „Ти не познаваш себе си”. Дори в най-първия момент не ми хрумна, че това може да не е вярно. Съвсем от самосебе си му отвърнах „Така е”. И това ми се стори напълно естествено. Хубаво е да има неща в теб си, които да те изненадват. Мисли, които нямаш и идея от къде са дошли точно в твойта глава и те хващат неподготвен с присъствието си. Чувства, които те връхлитат, появили се незнайно от къде. Сълзи, в моменти в които ти е непонятно защо са в твоите очи. Обичам да не се познавам.

Навсякъде чета, как трябва да сме добре запознати с вътрешното ни аз, да знаем какво искаме, как го искаме и въобще....да смее наясно. Вярно, че това може би доста улеснява нещата, но така и така всичко, което би могло да е лесно, човек го усложнява. Слага бариери там, където най-много ще му пречат. Издига стени, когато всъшност ще е далеч по-удобно да изгради основи и руши това, което в действителност му помага. Поема по пътища, които не желае да извърви. Сближава се с хора, които е по-добре да държи надалеч. И хиляди други уж дребни нещица, които са „в реда на нещата”. Светът е пълен с хора, добре запознати със себе си, доволни от живота или не съвсем, щастливи с човека до себе си, или не съвсем, с „нормални” семейства или не съвсем Хора, които знаят как стоят нещата. И хора, които все пак не виждат. Не виждат светлината, докато е тъмно, цвета във сивото, красотата на дъжда, радостта в тишината, картините в музиката и още хиляди неща, за които са чували многократно, но не са съвсем сигурни, че съществуват, тъй като никога не са ги виждали.
Обичам да не се познавам.
Обичам да правя непознати неща, да не довършвам други и да започвам наново трети.
Обичам да разглеждам нещата, от чужда гледна точка.
Обичам да се грижат за мен докато се правя на силна.
Обичам да показвам колко много ми пука.
Обичам.....кой знае още какво:)

Welcome back

2007-09-04T08:09:00.000+03:00

Ей така искам да започват всичките ми сутрини.
Толкова е приятно някой да се завърне след дълго или не толкова дълго пътешествие. Завръщанията по презумпция са си далеч по-приятни от заминаванията. От гледна точка на изпращащия естествено. Ама имам подозрението, че и за пътуващия е по-гот да се завръща. Как беше...тва за дома. Не се сещам, но знаете за какво говоря.
Принципно (и де факто) обичам и заминаванията. Не ми пречат поне. Много от най-любимите ми приятели заминават доста често и в един момент заминаването не е кой знае какво. Както всъшност е и редно да бъде. Заминават си хората, правят там каквото правят, и се завръщат.
И точно в е тоя момент на завръщане съм тъй щастлива. Изпълва те едно приятно чувство на радост. Знаеш, че сте си същите и все пак не съвсем. Винаги те чакат изненади. Винаги има някаква промяна. Може би се случва ежедневно, но от разстоянието на времето става по-очевидна. Като растежа на косата, или на дете.
Та днес се завърна едно дребничко, рошавко, жизнерадостно момиче, в което можеш да се влюбиш от раз. Досущ като някоя щура героиня от приключенски роман. Нещо между Алиса, Пипи дългото чорапче и малкия принц. Познаваме се от скоро. Работа! Значи много яка работа имам, за да ме запознава с такива хора. Естествено, не изключвам варианта аз да съм причината и просто като магнит да привличам готини хора, но това са си разни мои размишления, които нямат реални доказателства. Запознахме се и, искаш не искаш, ти влиза под кожата. Открихме общата си страст към бялото вино и смеха и от там се почна.
Та! Завърна се и тва ме прави безкрайно усмихната.
Добре дошла!

Щастлива

2007-09-03T09:09:00.000+03:00

Есента пристигна точно на 1-ви Септември. Като по часовник. Сигурно го е планирала от много време, за да е напълно точна. Най-вероятно така го е решила още през Април. Но на мен ми дойде изневиделица. Тоя дъжд и тея облаци, и листата по асфалта, и цялата есенна атмосфера бяха неочаквани. Тамън си подготвих банските и екипировката за поредния плаж, когато сутринта на 1-ви си отвирих очите за поредния приятен (в последствие доста по-приятен) летен ден и открих, че банските ще са ми абсолютно излишен аксесоар. Понамръщих се...за кратко...и отидох да отвлека любимия си махмурлия, за да избягаме от дъжда.
Избягахме.
След това помълчахме. Стопли ме.
Слънцето изгря и се озовахме на една писта в Боровец.
Пистите без сняг са много странна гледка. Толкова огромни и изглеждат напълно непревземаеми. Добре подстригани, зелени, свежи, пълни с приключения. Имаш чувсвото, че ако успееш да ги изкачиш, от върха ще видиш, ако не целия, то поне половината свят. По-голямата половина. Започнах да се чудя от къде ще събера толкова смелост да се спусна след 2-3 месеца от върха. Но тогава нещата ще изглеждат различно.
Разхождахме се там, двамата, все едно няма никой друг на света. И май нямаше. В магазина имаше точно две кутии цигари. Мойте и неговите. Точно два сладоледа. Моят и неговият.
И малко повече от всичко останало, но на нас не ни трябва друго в крайна сметка. Малко неща му трябват на човек, на двама пък още по-малко.
Даже се оказа, че можеш без бензин да стигнеш от Боровец до първата бензиностанция в Самоков стига да не сбъркаш посоката. И това ако не е прекрасно откритие!

"Имало един чертожник дребен, дребен и все пак потребен"

2007-08-31T10:38:00.000+03:00

И от там започна всичко.
От дребните потребни и не-толкова-потребни неща.
Стана така, че реших всеки ден да се случва по нещо. Нещо вдъхновяващо. Инспириращо. Нещо, което да прави деня запомнящ се. Толкова запомнящ се, че да не се чудя какво да кажа, ако се случи някой да ме попита "Ти какво прави на 22 Август?", примерно.
Стана ми едно приятно на душата, че ще правя толкова прекрасни неща...само трябваше да ги измисля. И всъшност измислянето не беше трудната част. Оказа се, че за някои точно ей такива инспириращи неща, ти е нужна и компания. Не за всички разбира се. За някои. И тоя момент се сблъсках с нещо много интересно. Но за това друг път, може би.
Та.....открих, че ако стана в 5.30 сутринта, мога да пия кафе, да закуся, и да се разходя по празните улици на София по път за офиса. Да си облека някоя развяваща пола, която да ми се мотае из краката от сутрешния вятър, а косата ми да става все по-суха, и все по-суха, докато цялата вода от сутрешния душ не отиде право в небето. Кръговрата е ясен. Вариант 1.
Може и да пия кафе, да пообиколя наляво и надясно, за да събера колегите, които тамън потеглят за работа, и да си пееме на Faith в колата, докато останалите хора се мъчат да си отворят очите. George Michal е изключително подходящ рано сутрин....разпяваш се добре, и после си свеж и весел като репичка (а, репичките, както всички знаят, са много весели зеленчуци:).
Второто изключително приятно нещо , което открих, всъшност третото, е че мога съвсем спокойно да си се излегна в парка и да си чета, докато останалите хора ходят да ядат следобед. Нали закусвам вече, и храната на обед не ми е приоритет. Много добре го измислих, само че проблема е, че като се зачета, не рядко закъснявам. Но тва е поправим дефект.
Много, много приятно нещо се оказа вечерното превземане на Витоша с кутия сладолед в ръка. Може и не в ръка.
Едно лежерно размотаване в общи линии.
Сигурно ще е добре, да измисля и някоя полезна работа, която да свърша, но това го оставям за по-късен етап в развитието на новата ми стратегия.
"Но както със щастие е изпълнен човека,
той привиква със него, тъй че лека-полека
това, новото, също става стара пътека
и само нарядко
за секунда едва
поразява те споменът:
- Какво беше това
”Щастие! Щастие!”?"

Sexshop Wellness

2007-08-29T10:13:00.000+03:00

Е тва кво чудо на природата е?Къв е тоя Sex Wellness?
Чудо На Чудесата, а аз дори не знам за какво става въпрос!
Ако съдя по другите wellness центрове, явно нещо ти поправя...и явно го поправя със секс. То няма лошо, като нещо не ти е наред, да потърсиш някаква помощ, ама чудя се аз кво трябва да ме боли, за да отида е точно там. И кой точно ще ме поправи? Щото обикновено, в другите wellness-и, нямаш никакво право на избор. Сядаш, или лягаш, или си стоиш прав и единственото, което си избрал е какво да ти причинят. Не кой, не как, само какво! А накрая е и напълно възможно да не си получил това което си желал, но това често се случва в живота. Get over it!
И...за какво говорех? За поправячите.
Ами ако човек си има безплатен поправяч в къщи (който в повечето случаи е мобилен и не е нужно пък само в къщи да си го ползваш), защо аджеба ще ходя да си плащам!? Не че съм скръндза. Нищо подобно. Обаче личния поправяч си има множество предимства, него си го харесваш, и си го обичаш, и ти пасва, и кафе ти прави, даже и закуски...понякога, може да си подърдориш с него, да си го гушнеш.....вариации всякакви. А там кво? Ще се получи нещо като с тея гадни масажиращи столове! Сядаш, и понеже са правени за по-високи хора, съответно ти масажират напълно погрешни точки и най-вероятно след някоя и друга година се оказва, че заради е тва идиотско изобретение на човешкия ум, имаш разширени вени!
Та, цяла сутрин се чудя, какво ти лекуват повече, от която и да е дама на околовръстното!?

Trips

2007-08-24T15:47:00.000+03:00

Обичам да пътувам. Крайната точка е без значение. Даже може и без крайна точка. Продължителността е без значение. Дали си имам компания или не, по-скоро е въпрос на нагласа или настроение. Обичам да пътувам вечер, точно преди да заспя. Лежа си в леглото и си се шматкам наляво-надясно.Снощи бях в Созопол. Незнам защо точно там, но явно има какво да ми се случи в тоя град. Странно, че бях в кола с климатик, а моята нямаm спомен да има тая тъй прекрасна екстра.
Пристигнах в Созопол, и там беше нощ, ама от най-приятните, в които си знаеш, че нещо много специално ще ти се случи. Специално и приятно. Така изпълващо и зареждащо. Нещо, което ще те вдигне и ще полетиш и ще се чувстваш толкова щастлив и изпълнен с енергия. Е такава нощ беше. Прохладно, с лек вятър, който да ти разрошва бретона (тая дума що не се пише с и не мога да разбера, далеч по-звучно стои с "И") и той да си хвърчи на където си пожелае, а ти да се ядосваш, ядосваш, че не застава в нужната позиция...и най-накрая го оставяш да си се вее на воля.
Отидох в един бар на плажа, в който никога преди не бях стъпвала. С дървен под, много от тъй нашумелите напоследък (и признавам, много предразполагащи) възглавници, и със свещи сложени в кокосови орехи, общо взето Havana style. Жалко, че пуша и вместо пури си бях взела цигари. Преживях го.
Потънах в една възглавница, от някъде се появи и тъмен ром с кола, останах много доволна от стечението на обстоятелствата. Лежах си зазяпана в бляскавото благодарение на луната море, чуваха се вълните, ромът ми се стори меден. Чуваше се бръмчащото дърдорене на хората на около. Nicola Conte. Erykah Badu.
Запалих си една цигара и сериозно се замислих кому е нужно да ги спирам. Е точно в тоя момент почуствах пълнотата и същността на нещата. Целия свят за един миг се разтвори пред мен. Някой дойде и ме прегърна.....и сутринта станах за работа.
Но утре пак потеглям, тоя път за по-дълго...но пък без климатик:)

The Beginning...

2007-08-24T13:15:00.000+03:00

Началото бе...друг блог, който така ме вдъхнови, че ходех цяла седмица в облаците....там май май се лети, ама аз си ходех. И както си ходех вдъхновена, изведнъж ми хрумна гениална идея...то да беше само една пак добре, ама всъшност си бях залята от идеи и идейчици, и ето ме сега от другата страна.
Идея номер едно (която се оказа най-полезната, но явно все още неосъществима) беше да спра цигарите. Спрях ги. За 2 часа. Малко е досадно за околните само да дрънкам как не пуша, а после изведнъж отново да пропуша, ама някак ми прощават. Но пък докато спя не пуша, тъй че за сега баланс има.
Идея номер две (всъшност повлияна от няколко Мохита) е в процес на изпълнение, общо взето си изявявам организаторския Талант. Да заведа много хора, на едно място, по възможност по едно и също време. Или пък няколко човека на няколко места. Пак ще съм доволна.
Идея номер три....м, ето го и резултата!
Enjoy!(както не казваше баба ми)